Дейвис си мислеше, че може би щеше да бъде по-добре за него, ако бе паднал и намерил смъртта си. Поне по този начин щеше да има равен шанс да възкръсне отново някъде далеч на север оттук.
Той все още беше омърлушен, когато от лодката, която ги превозваше, вече можеше да се види това, което Инките наричаха Земята на зверовете. Двамата души екипаж започнаха да навиват триъгълното платно. Той седеше заедно с другите пленници в средата на лодката. Ръцете им бяха вързани отпред с въженца от рибени черва. Те бяха голи и притежаваха единствено граалите си. От двете им страни стояха стражи с копия.
Капитанът на стражата каза:
— След няколко минути ще сте свободни.
Той се изсмя. Очевидно Императорът беше известил Зверовете, че скоро ще получат роби като подарък. Една група от мургави представители на бялата раса стояха на кея на десния бряг.
Те размахваха копия с кремъчни върхове и големи тояги, докато танцуваха диво, а слънцето блестеше ярко в слюдените парченца, вградени в техните искрици, светлосиви шлемове, направени от рибени люспи. Дейвис беше чувал, че се предполагаше, че те бяха северноафрикански народ, живял някога в каменната ера. Като ги видя, той се изпоти и му стана лошо. Но толкова далеч, те все още не се бяха качили на лодките за да ги пресрещнат.
Ивар, който седеше близо до него, заговори тихо:
— Ние сме четирима. Стражите са десет. Тримата моряка не влизат в сметката. Шансът е на наша страна. Когато дам знак, аз и Фострол ще нападнем тези на кърмата. Ти, Червенокоси и ти, Ан, ще нападнете другите. Използвайте граалите си като чукове, като ги хванете за дръжките.
— Шансът е на наша страна! — каза Фострол и се засмя тихо. — Това е от патафизична гледна точка.
Ивар се приведе и се напъна за да разкъса въжето, което държеше ръцете му събрани. Лицето му почервеня, мускулите му се превърнаха на змии под кожата. Стражите се подиграваха на усилията му. После устата им се отвориха, когато въжето се скъса и той се изстреля напред, ръмжейки и размахвайки граала си. Твърдият долен край удари един от стражите под брадичката. Ивар сграбчи падащото копие на мъжа с другата си ръка и го запрати в корема на друг страж.
Инките не очакваха противодействие. А ако го получеха, бяха уверени, че заловените роби ще бъдат лесно подчинени. Но викингът бе отстранил двама стражи от битката секунди след като тя беше започнала.
Дейвис и Ан размахваха добре граалите си. Този на Дейвис прасна в чатала най-близкия страж. След това той нямаше време да види какво правят неговите другари. Връх на копие прониза отпред бедрото му, а после мъжът, който го рани се свлече, когато граалът на Дейвис го удари отстрани на главата.
Всичко свърши за пет секунди. Моряците скочиха във водата. Ивар побягна след кормчията, който скочи през борда. Следвайки командите на викинга, жената и двамата мъже вдигнаха платната. Силен крясък изригна от диваците на земята и те веднага се хвърлиха в лодките.
Забиха барабани, които очевидно сигнализираха на тези нагоре по Реката да пресрещнат лодката с робите.
Те почти успяха. Но Ивар, един ненадминат моряк, ги отбягна и след това ги остави назад. Те плаваха на север.
Бяха изминали осемнадесет години от бягството от Земята на зверовете. Бяха влизали в много битки, бяха залавяни няколко пъти и бяха преживели няколко стотици злополуки и голям брой наранявания. Но живееха в тази страна — Джардин — от седем години с относително спокойствие и доволство.
Жената, с която живееше Андрю Дейвис, се казваше Рейчъл Абингдън, дъщеря на двойка американски мисионери. Той я беше обърнал в своята вяра, че Изкупителят отново беше роден по Реката и че те трябва да го открият някой ден. Междувременно, бяха проповядвали на местните, не много успешно, но имаха около дузина последователи. Материално Дейвис преуспяваше. Много мъже и жени идваха всеки ден да бъдат масажирани или да им бъдат правени остеопатични манипулации. Заплащаха за лечението си с предмети и продукти, които там можеше да обмени за други стоки, ако пожелаеше и с гастрономическите удоволствия, които извличаха от граалите си. Животът беше лесен. Гражданите не бяха жадни за власт, поне не политическа. Дните минаваха за Дейвис, като че ли беше на земята, където хората се хранеха с лотоси. Слънчевите следобеди — за риба и щастливи вечери — седейки около огнищата, ядейки и говорейки — като смесваше едното с другото.