— Бог прави това, което желае — каза Бааб.
— Ти си прав, Ивар — каза Дейвис. — Трябва да намеря тази жена и дъщеря й и да говоря с тях. Ти също си прав, признавам, в това, че съм допуснал леността и спокойствието да ме приспят.
— Тръгваме! Аз също бях заспал! Но вече се уморих от този безцелен живот. Ще построим лодка и ще тръгнем нагоре по Реката!
— Рейчъл ще бъде доволна — каза Дейвис. — Поне така мисля.
Рейчъл нямаше търпение да тръгне, въпреки че и тя беше разочарована, че Спасителят беше жена.
— Но тогава ние не знаем дали тази история е истина — каза тя — или може би е полуистина. Може би детето е момче. Но зли хора са изопачили историята, променили са я, за да направят бебето момиче. Това е лъжа, пробутана от Дявола. Той използва много средства за да съблазни верните и да ги накара да сгрешат.
— Не ми харесва да мисля така — каза Дейвис. — Но може и да си права. Каквато и да е истината, трябва да се опитаме да я открием.
Фострол каза, че тръгва с тях.
— Това непорочно зачатие може би е патафизично изключение. Патафизиката, както неведнъж сме отбелязвали, е наука за изключенията. Съмнявам се, че това е станало, тъй като че си спомняме да сме го правили. Ще бъдем доволни да изобличим шарлатаните, които претендират, че това е станало.
Ан Пулен каза, че остава в Джардин. Никой обаче не беше я молил да ги придружи. Дейвис си мислеше, че би трябвало да се зарадва, когато чуе новините. Но почувства силна болка. Той не знаеше защо беше разочарован или защо чувстваше болка в гърдите. Мразеше тази жена.
Месец по-късно лодката бе готова, хубав кораб с единична мачта и двадесет весла.
Ивар беше подбрал екипажа — яки мъже и техните изпитани в бой жени, всичките нетърпеливи да оставят лесния живот зад тях. Само двама от последователите на Дейвис бяха допуснати да тръгнат с лодката на Ивар и това беше, защото не възразяваха да се бият в самозащита. Другите, всички пацифисти, щяха да ги следват в по-малка лодка.
Призори в деня, определен за тяхното заминаване, се събраха при един граалов камък. След като камъкът изхвърли своята гърмяща и бяла струя напред, те махнаха граалите си, сега пълни с различни видове храна, бира, цигари и дъвки на мечтите. Дейвис щеше да даде тютюна, бирата и дъвката на екипажа, въпреки че би предпочел да ги хвърли в Реката. Тъй като щяха да закусят на лодката късно сутринта, те започнаха да се отблъскват от кея. Въздухът беше хладен, но Дейвис трепереше от вълнение. Дълго време той съзнаваше, че нещо липсва от живота му. Сега знаеше, че това бе желанието да изследва, да търси приключения. На Земята бе пропътувал САЩ, изнасяйки лекции и основавайки колежи по остеопатия. Беше изправен срещу враждебността на местните лекари и на тълпите, насъскани от Докторите по медицина. Той бе нападнат фронтално с подигравки, освирквания, смъртни заплахи и развалени яйца, хвърляни по него. Но продължаваше кампанията си, която той и колегите му най-накрая спечелиха.
В Речния свят той рядко стоеше дълго на едно място, освен когато бе задържан в робство. Беше пътешественик на земята и също устремен напред моряк. Не можеше да изпита истинско щастие, освен ако някакво приключение не го зовеше към далечни земи.
Ивар стоеше на палубата до кормчията и издаваше заповеди. Беше също щастлив, въпреки че се оплакваше от мудността и непохватността на екипажа.
Двама яки, плещести мъже от севера започнаха да разхлабват въжетата, които придържаха лодката към кея. Те спряха, когато Ивар им извика да почакат за момент. Дейвис чу някакъв човек да вика и погледна към брега. Слънцето току-що се бе показало над планините, лъчите му отмиха сивотата на непознатия. Той тичаше през равнината като размахваше ръце и викаше на есперанто:
— Не тръгвайте още! Чакайте ме! Искам да тръгна с вас!
— Дано да има добри основания за това, че ни забрави — каза Ивар високо. — Иначе ще цопне право във водата.
Дейвис беше любопитен кой беше мистериозния непознат, но също почувства нещо непредвидено. Дали това бе някакво предчувствие на боязън? Дали този мъж носеше лоши новини? Въпреки че Дейвис нямаше основание да подозира това, почувства, че щеше да бъде по-щастлив, ако мъжът никога не се бе появявал.
Човекът достигна кея и спря, дишайки тежко, като граалът му висеше от едната му ръка. Той беше среден на ръст и тегло. Лицето му бе силно и красиво, дълго, тясно, макар и частично закрито от черната му широкопола и висока шапка. Под сянката на шапката проблясваха тъмни очи. Дългата коса, подаваща се под шапката бе бляскаво-черна. Една черна кърпа беше завита около кръста му. Черно наметало покриваше раменете му. Високите му ботуши бяха от лъскава черна рибена кожа. Черният му колан придържаше дървена ножница, обвита с рибена кожа дръжка на рапира. Ако оръжието беше изработено от желязо, то беше уникално в тази местност.