— Нищо не е различно. Търпението ми се изчерпа. Писна ми да очаквам събития, които да открият пътя. Аз сам ще направя събитие.
— Освен това — каза Дейвис, — Инката твърде много се интересува от Ан. Ако чакаме още малко той ще я направи една от своите конкубини. Смятам, че тя трябва да дойде с нас.
— Правилно.
— А Фострол?
— Този луд може да остане тук или може да дойде с нас, ако пожелае. Ти ще го попиташ дали иска да ни придружи. Предупреди го да стои трезвен. Ако е пиян, ще бъде оставен, най-вероятно като труп.
Дейвис и Ивар разговаряха тихо, докато Ивар разкриваше плановете си. После викингът слезе от гарвановото гнездо. Дейвис остана за известно време така че стражата да не си помисли, че те бяха заговорничели и че бяха нетърпеливи да започнат тъмното си дело срещу Инката.
По пладне Дейвис беше при един чашоподобен камък на края на Реката. След като върхът на камъка изригна в блясъци и гърмене, той почака докато един надзирател му подаде неговия голям цилиндричен граал. Той продължи да яде от даренията, като вървеше бавно и се оглеждаше за Фострол в тълпата. Нямаше много време за това. Срещата му с Инката беше след час и този кръвожаден езичник не приемаше никакви извинения за закъсненията от своите поданици.
След няколко минути Дейвис видя французина, който седеше с кръстосани крака на земята. Той се хранеше и в същото време говореше на някакви приятели. Външността на Фострол не бе вече толкова гротескна. Той беше отмил от черната си коса налепите и калта, които оформяха гнездо, в чийто център имаше дървено куковиче яйце. Сега косата му падаше надолу по раменете. Той нямаше вече боядисани мустаци, а също бе махнал от челото си нарисуваната с боя математическа формула. Говореше само с равноударени думи, което отведнъж отличаваше речта му. Промяната в него окуражи Дейвис да повярва, че Фострол бе започнал да възстановява святостта си.
Но въдицата му беше винаги под ръка и той все още се обръщаше към себе си с „ние“. Настояваше че употребата на „аз“ води до изкуствена разлика между субект и обект, че всеки е част от едно тяло наречено хуманност и че това тяло е само малка част от дори по-обширната вселена.
„Ние“ включва Великият Убо, т.е. Бог, както и нещо, което не съществува, но което може да се назове, също и миналото, настоящето и бъдещето. Тази триада, той считаше за неделима.
Фострол обезпокои, ядоса и отблъсна Дейвис. Но поради някаква причина Дейвис също чувстваше някаква привързаност към него и беше, напук на себе си, очарован от Фострол. Може би защото французинът също търсеше Върховната реалност, Истината. Обаче техните представи за това се различаваха много.
Дейвис почака, докато Фострол погледна към него. Даде му знак с ръка вдигната на нивото на челото като въртеше пръстите си. Фострол леко поклати глава за да покаже, че е разбрал сигнала, но продължи оживения си разговор на есперанто. След няколко минути стана, протегна се и каза, че отива за риба. За щастие, никой не предложи да отиде с него. Двамата се срещнаха на самия края на Реката.
— Какво имаме на ум? — попита французинът, говорейки на английски.
— Ивар заминава довечера. Аз отивам с него, а също и Ан Пулен. Ти си поканен. Но не трябва да се напиваш.
— Какво? Сигурно ние се шегуваме?
— Това не е забавно — отбеляза Дейвис.
— Понякога сме опиянени, но никога пияни.
— Престани — сопна се Дейвис. — Никакви клоунски номера тази вечер. Ивар каза, че ще те убие, ако си пиян и това не е празна заплаха. А ти знаеш какво ще ни се случи ако ни хванат. Идваш ли с нас или не?
— Ние никога не напускаме едно място. От друга страна ние никога не сме на едно и също място. Това би било твърде земно и едва ще може да се понася. Да, ние ще ви придружим, въпреки че отговорът на Великия въпрос, незавършената страна на формулата може би е тук в този моментен метрополис на несигурността и нестабилността, а не както се надяваме, далеч нагоре по Реката.
— И Ивар предлага това — каза Дейвис.
Фострол слушаше без да прекъсва, понякога рядко, после поклати глава:
— Ние считаме, че този план е добър, колкото всеки друг, а може би по-добър от повечето. Което не означава, че той изобщо има някакви достойнства.
— Много добре. Ще се срещнем в полунощ при Скалата на Многото лица.
Дейвис замълча, после каза:
— Не знам защо Ивар настоява да вземем с нас Ан Пулен. Тя носи само неприятности и е уличница.
— А! Мразим я толкова много, значи я обичаме!
— Глупости! — възпротиви се Дейвис. — Тя е презряна, зла, порочна, най-долната от долните. Пред нея Великата вавилонска Блудница е светица.