— Той ще убие Инка! — промълви Дейвис.
— Или Ан, или и двамата — добави Фострол.
Беше твърде късно да го настигнат. А дори да го направеха, няма да можеха да го спрат.
Няколко пъти преди те го бяха виждали в лудите му пристъпи на гняв. Той щеше да размаже черепите им с брадвата.
— Няма да може да премине през бодигардовете на Инка — успокои го французинът. — Смятам, че единственото нещо, което можем да направим, е да следваме нашия план и да заминем довечера. Ан и Ивар няма да дойдат. Ти и аз трябва да тръгнем без тях.
Дейвис знаеше, че Фострол е дълбоко разстроен.
Беше казал „аз“ вместо „ние“.
Дотогава викингът беше стигнал до третото ниво и се качи на него. За момент той се изгуби зад една прозрачна стена, направена от леката обвивка на черво на драконова риба.
— Чувствам се сякаш го изоставям — каза Дейвис. — Но какво можем да направим?
— Ние променихме решението си, което е привилегия всъщност, дълг на философа — каза Фострол. — Най-малкото, което можем да направим, е да го последваме и да видим какво ще стане с него. Дори можем да му помогнем по някакъв начин.
Дейвис не мислеше така. Но нямаше да позволи на този ку-ку да покаже повече кураж от него.
— Много добре. Да вървим.
Те сложиха граалите си в своите чанти и побързаха към града. След като изкачваха стълбища и стълби, стигнаха нивото, където се намираха покоите на Инка. Видяха много хора да тичат наоколо и да вдигат шум. Отдалеч се носеше дандания, каквато само една голяма тълпа можеше да вдигне. В същото време надушиха миризмата на дим. Той имаше различен мирис от многото огнища за готвене в жилищата. Следвайки посоката на шума и на отстъпващите хора, които тичаха към стълбища и стълби, те излязоха на малка площадка.
Сградите на нея, повечето двуетажни бамбукови постройки с наполовина изградени стени, бяха правителствени кабинети. „Палатът“ на Инка бе най-голямата постройка, триетажна, но тясна. Въпреки че имаше покрив, беше с няколко стени. Най-отдалечената стена беше прикрепена към главното скеле1 на града.
Миризмата на дим стана по-силна и имаше повече мъже и жени, които тичаха наоколо. Двамата мъже не можеха да разберат нищо от виковете и крясъците, докато Дейвис хвана думата на кишва за „огън“. Тогава те разбраха, че суматохата не беше причинена от Ивар.
Или може би беше. Дейвис си мислеше за огромната, издута торба на гърба на Ивар. Дали тя не съдържаше борови факли и съд с алкохол от лишей?
Силният вятър носеше облаците на юг, което обясняваше защо мирисът на дим не можеше да се усети толкова добре на по-ниските нива. Да се стигне до палата щеше да бъде опасно. До този момент бамбуковият под на площадката гореше бързо и те би трябвало да заобиколят площадката. Защото знаеха, че подът от другата страна също беше подпален. До тях група хора работеха като обезумели, теглейки големи кофи с вода от земята на шест скрипеца.
През многото пространства между стаите и нивата Дейвис видя редици от хора, които си подаваха кофи с вода от реката.
Всичко се бе случило много бързо.
Сега Дейвис надуши характерната миризма на горяща плът. И можеше да види няколко тела, лежащи в пламъците. Няколко секунди по-късно един труп падна през прогнилия под на пода под него.
Не изглеждаше възможно само един човек да причини всичко това.
— Ще тръгнем ли сега? — каза Дейвис.
— Ивар е обречен, ако не е вече мъртъв. По-добре да слезем долу на земята, преди да се опечем.
— Разумът не винаги предпазва — каза французинът. — Но огънят го прави.
Те се оттеглиха, кашляйки, докато димът се разреди достатъчно за да могат да виждат. Постройката имаше стълбище и няколко отвора в пода за слизане по стълба. Но те не можеха да се доближат до тях поради тълпата, която ги заобикаляше. Стълбището и стълбите бяха отрупани с ръмжащи, крещящи и борещи се тълпи. Някои паднаха върху главите на бегълците на пода под тях.
— Възможно е да се изкачим по гредите на външната постройка! — извика Фострол. — Нека опитаме да избягаме през тях.
Но и на други им беше хрумнала същата мисъл. Все пак имаше достатъчно пространство за всички. Когато Дейвис и французинът слязоха на земята, те трепереха от усилието и ръцете, коремите и вътрешните страни на краката им бяха ожулени до кръв.
Те си пробиха път през тълпите, докато стигнаха близо до Реката.