— Тъкмо извеждах госпожица Карингтън надолу, тя не понася вида на кръвта. Ако се бях задържал още една минута, взривът сигурно щеше да ме ликвидира.
— Да — начумери се директорът. — Вероятно. Много е обидно, че сега не можем да разпитаме Серрато и да разкрием всичките му престъпления. И да разберем какво още е подготвял.
— Някои неща е по-добре да не излизат наяве — отбелязах аз.
След това нашите хирурзи извадиха последните прибори от тялото на Ребека Кортингтън. Аз я посетих в болничната стая.
— Моля да ме извините за понесените по наша вина изпитания… и позволете да ви благодаря за добрата служба. Правителството ще ви опрости дълга. Разрешете да ви изпратя до летището.
Тя дълго ме изучава преди да кимне.
— Съгласна съм.
Около десет минути пътувахме в пълно мълчание. След това тя се обърна към мен:
— Благодаря за пистолета. Беше важно за мен.
— Естествено.
Отново настъпи мълчание.
— Но ти ужасно рискува, ставайки един от тях — укорително отбеляза тя.
— Имах план — възразих меко аз. — Така или иначе, това беше единственият способ. Единственият способ да те върна при себе си.
Положих глава на раменете й и въздъхнах:
— Така си ми нужна, Ребека! Нуждая се от силата ти, от твоите идеи! За нищо не съм способен без теб. Без теб аз съм нищо.
Тя се усмихна.
— От колко дълго си знаела? — попитах аз.
— От самото начало.
Тя ме поглади по ръката.
— Бих те разпознала в което и да е време и в какъвто и да е облик — убеди ме тя и едва чуто добави: — Джулиан.