Выбрать главу

Мики скочи от стола си, викайки:

— Идвам. Съжалявам. Секунда. — Той заобиколи бюрото, грабна слушалката и дишайки тежко успя отново да се извини, преди да си даде сметка къде се намира. Тогава каза:

— „Клуб Хънт“ Мики на телефона.

Мъжки глас:

— Всичко наред ли е там?

— Да. Просто съборих телефона на пода. С какво мога да ви помогна?

— Каза, че си Мики, нали?

— Да.

— Добре, почакай за минута. Тук има някой, който иска да говори с теб.

Мики почака, после чу гласа на дядо си.

— Хей, Мик, ти ли си?

— Джим?

— Да. Същият.

— Какво става? Как си?

— Ами… малко прецакан.

— Къде си?

— В „Шемрок“.

— Добре ли си?

— Добре. Добре съм. Но съвсем скоро ще ми трябва превоз до вкъщи.

Мики си погледна часовника и изпусна въздишка.

— Джим, едва четири часът е. Ще съм на работа поне още един час.

— Не мисля, че Моуз ще ми даде да пия още един час.

— Кой е Моуз?

— Барманът. Добро м’че — изломоти той.

— А защо просто не пийнеш вода или нещо такова? Ще ти даде ли да пиеш вода?

— Аз не пия вода. Знаеш ли какви ги вършат рибите във водата? Не ти трябва да знаеш. Може би ще ми даде още едно питие? — Прозвуча сякаш предложението му се отнасяше до някого пред него. — Май не, обаче. Не. — И пак към Мики: — Клати глава. Задръж така за секунда. Ето ти го отново. Кажи му, че ще пия бавно.

Отново се чу гласът на първия мъж.

— Аз съм Моузес Макгуайър. Знаете ли къде се намира „Шемрок“? Може би ще искате да дойдете и да вземете вашия старец. Не съм сигурен, че ще му позволя да излезе оттук в състоянието, в което се намира.

— Това е дядо ми — каза Мики.

— Какъвто ще да е. — Макгуайър понижи глас. — Вижте, ако не си беше спомнил номера ви веднага, щеше да се наложи да му извикам такси, но той каза, че не иска такси и затова го попитах какво ще каже за ченгетата, а съм дяволски сигурен, че не ми се ще да го направя. Междувременно си имам работа. Пиян е като свиня и трябва да дойдете и да го вземете веднага. На колко години е?

— Не зная точно. Май на седемдесет и четири, някъде там.

— Прекалено много за един пияница. Трябва да дойдете и да си го приберете.

Проклинайки наум, вече напълно разбуден, Мики каза:

— Добре. Дайте ми го пак, става ли? — После, след кратка пауза: — Джим. По дяволите. Първо ще се обадя на Там. Ти просто чакай. Може тя да успее да дойде по-бързо и да те отведе у дома.

— Тя не е у дома.

— Къде е?

— Не зная. Излезе.

— Е, все пак ще пробвам да я намеря. През това време ти чакай. Просто стой там и изпий една сода. Рибите бягат от содата като от чума. Защото мехурчетата ги карат да пърдят.

Двайсет минути по-късно, Мики паркира зад ъгъла, запушвайки една кола и влезе в „Литъл Шемрок“, кварталната кръчма на Джим.

Един от най-старите барове в града, основан още през 1893 година, „Литъл Шемрок“ бе тясно помещение, което започваше още от входната врата. Две големи витрини, гледаха към булевард Линкълн и пропускаха вътре оскъдна дневна светлина. Лявата страна бе заета от бар с десетина високи столчета, вдясно най-отпред имаше колекция от стари предмети: древен велосипед, чернобели фотографии, някогашни предизборни плакати, а на стената бе окачен стенен часовник, спрял по време на голямото земетресение от 1906 година. Малко по-навътре помещението леко се разширяваше и предоставяше място за игра на дартс, както и за джубокс, а съвсем в дъното, под фалшиви лампи „Тифани“ стаята имаше вид на вехта всекидневна с два хлътнали дивана и няколко струпани с възглавници фотьойла.

Джим Пар седеше в другия край на претрупания бар с празна чаша пред себе си. Може би в крайна сметка барманът да бе склонил на нещо безалкохолно. Джим се взираше в телевизора. Страните му бяха влажни. Извинявайки се, Мики си проправи път през тълпата, стигна до дядо си и сложи ръка на рамото му така, сякаш наполовина го прегръщаше. Целуна го по голото теме и каза:

— Здрасти.

За миг Джим се облегна на него, после се отдръпна, сграбчи една салфетка и си изтри очите.

— Как пристигна толкова бързо?

— Не спазвах ограниченията на скоростта. А и запуших една кола. Мислиш ли, че ще можеш да ходиш?

— ’стествено. Можех и пеша да се прибера, ако се наложи.

— Е, слава Богу, че не се налага. Платил ли си?

— Още като дойдох. Винаги правя така.