Реших да помогна на извънземния да се закрепи за известно време, поне дотогава, докато може сам да се погрижи за себе си. Ами ако с моя помощ успее да изпълни мисията си или нещо такова? За мен това беше най-интересното приключение, което ми се бе случило през изминалото лято и нямаше да позволя на Хари да развали всичко!
— Да тръгваме, младежо — казах, докато дърпах извънземния за ръката. — Хайде, измъквай се оттук.
Съвсем не ми се искаше да го хванат натясно за злополука с превозно средство и бягство от местопроизшествието. Би трябвало да му се намери някое безопасно място, докато не се изясни как да бъде доставен на космическият му главен кораб, който вероятно се намираше някъде в орбита около Земята.
Той простена слабо, след това се размърда и открехна очи. Краката му пльоснаха във водата и едва не падна в нея, но след това се облегна на рамото ми и ние се помъкнахме възможно по-надалече от „костенурката“.
Ник известно време ни наблюдаваше, след това се върна към трупането на „скачащите си камъни“. Ние ги наричахме така, но той засега само ги събираше, без досега да заметне нито един по водата. Вярно, че един път ме помоли да хвърля един от тях. Ние наричахме това действие да „печеш водни гевречета“. Тогава замятането ми се получи блестящо, преди плоският камък да потъне на дъното на Олънтенджи, „опекох“ поне петнайсет гевречета. Но Ник веднага се разстрои, защото „красивият“ камък не можеше да бъде възвърнат. След това трябваше дълго време да се гмуркам, докато не намерих един, който донякъде наподобяваше оригинала. Оттогава вече не „печахме гевречета“, а Ник само трупаше цели „планини“ от камъни.
Измъкнах извънземния на брега и той рухна на мокрия пясък. Откъм другия бряг се донасяха гласове. Хари вече се бе добрал до линията на дърветата. Между пълзящите растения и ниските кленови дървета се забелязваше червено-бялото му училищно сако.
— Ник, помогни ми да махнем този тип оттука.
Момчето изобщо не ме погледна, но разбрах, че ме е чуло. Разбира се, че по този начин можеше да прави Ърни на глупак, но не и мен — знаех го много добре. Затова го ритнах в задника с мократа си обувка.
И той изохка.
— Помогни ми! — повторих.
Ние затътрихме заедно извънземния нагоре по дългия скат и успяхме да го положим върху земята отвъд билото му. Когато водите на реката повишаваха нивото си, тя го заобикаляше малкия хълм и го преобразуваше в ивица от суша, заобиколена от вода. Откъм далечната му страна оставаха дълбоки езерца с каменисто дъно, а там се въдеха раци.
Върнах се на обичайното си място.
Хари вече „пореше“ срещу течението и се отправяше към „фолксвагена“.
— Какво по дяволите е това?! — дочу се викът му.
Вдигнах въдицата и заметнах кордата във водата.
Той внимателно обикаляше кораба, докато Игън седеше на брега и се целеше с къмънчета в калника му. Хари протегна ръка към кормилото и после се вторачи в предната седалка: по нея имаше кръв. След това се огледа и ме забеляза.
— Какво е станало, Приссила? Господин Джойс ли се е метнал с автомобила във водата?
— Не знам, Гади.
Той знаеше, че нарочно му изопачавам името, макар че бе трудно да ми се нахвърли — винаги можеш да се оправдаеш, че не го е чул добре. Когато разпространи клюките за мен, аз се постарах всички да узнаят мнението ми за него.
— Колите не падат от небето, Сили1 — отбеляза той и се отправи към мен.
Мълчаливо подръпнах въдицата си.
— Къде е шофьорът? — попита клюкарят.
— Не зная, Гади — повдигнах рамене и отново заметнах въдицата, като едва не го уцелих.
Той се върна обратно на брега и изчезна в гъсталаците, заедно с прегърбения си приятел.
Извънземният вече седеше. После поглади повредената си кожа така, че тя отново се изпъна по лицето му. От разрезите по нея не остана и следа. Усмихна се жизнерадостно и ако не бях видяла ярко-червената му възлеста плът, бих го взела за обикновен младеж, който е натикал „фолксваген“ в река.
Но в него имаше и още нещо, което го изобличаваше като извънземен. Лицето му под бузите беше на някакви буци, а шията му бе по-дебела откъм главата, отколкото откъм раменете. Но все пак се забелязваше известно сходство с човешкия род и ако се сблъскате с него на улицата, просто бихте се удивили на известната му уродливост.
— Благодаря, детенце — рече той.
— Запази благодарностите си за Съвета на Галактиките — подхвърлих аз. — Зная кой си ти.
— За какво говориш, млади човече?
— Аз съм девойка, глупако. Всеки земен жител го знае!
Раменете на извънземния увиснаха.
— Наистина ли?
— Именно. Така че не ме ядосвай. Да не би да си пристигнал, за да осъществиш Първия Контакт?