— Колко искаш за твоето мълчание?
— Милион — прошепнах, за да не ме чуе Хари, след това дръпнах двете сто доларови банкноти, които извънземният вече бе протегнал и му връчих едната.
— Договорихме се — каза извънземният.
Погледнах след тях, докато промъкваха Бърт през храсталаците.
Хари премести поглед от мен към банкнотата в ръцете му.
— Бяха извънземни! — ахна той.
Нищо не беше разбрал. Хванах Ник за ръка и го поведох към дома ни, за да вечеряме.
За един четиринадесет годишен човек е трудно да обясни внезапната поява на няколкостотин килограма злато, затова ние с Ник се измъкнахме от паркинга на каравани, но след като заровихме по-голямата част от тънките лъскави метални листове под форта.
Извънземните не успяха да купят моето мълчание. Те нищо не можеха да направят с факта, че знаех за тяхната поява на Земята. На Ник му беше все тая, а може би не бе така. Той доста се придвижи в развитието си, защото новата програма за обучение на деца с изостанало развитие, вече ми беше по джоба. Оставих го сам на себе си. Искала бях да бъда негова защитница, но вече щеше да му се наложи самостоятелно да прокарва пътя в живота си.
Написах писма до всички адреси на Бърт, с мисълта да поправя поразиите, които бе надробил. Може и да са ме помислили за смахната, но мисля, че съм успяла да изменя направлението на техния тип мислене. Дори и да е само на някои от тях.
Във всеки случай, лично аз измених начина си на мислене. Това е нашето поле и ние трябва да го засяваме. Ние трябва да събираме урожая му, без да има значение кой наднича зад раменете ни, или стои зад гърба ни.