Волтер
Наивникът
Истинска история, извлечена от ръкописите на отец Кенел
ГЛАВА I
КАК ИГУМЕНЪТ НА „СВЕТА БОГОРОДИЦА ОТ ПЛАНИНАТА“ И ГОСПОЖИЦА СЕСТРА МУ СРЕЩНАХА ЕДИН ХУРОН
Един ден свети Дънстън, ирландец по народност и светец по занаят, тръгна от Ирландия, седнал на една малка планина, и се отправи по море към бреговете на Франция. С тази кола той пристигна в залива на Сен Мало. Когато слезе на брега, светецът благослови своята планина, която му направи дълбоки поклони и се върна в Ирландия по същия път, по който беше дошла. Дънстън основа един малък манастир на това място и му даде името „Манастир на планината“, име, което, както всички знаят, той още носи.
В годината 1689, на 15 юли вечерта, абатът дьо Керкабон, игумен на „Света Богородица от планината“, се разхождаше покрай брега на морето, придружен от госпожица дьо Керкабон, негова сестра, за да подиша малко свеж въздух. Игуменът, вече в напреднала възраст, беше твърде добър духовник, обичан от съседите си, след като беше някога обичан от съседките си. Той бе спечелил обаче най-голямото им уважение с това, че беше единственият духовник с поземлени приходи, когото не трябваше да носят до леглото му, след като вечеряше със събратята си. Доста добре познаваше богословието, а когато му дотегнеше да чете свети Августин, той се забавляваше с Рабле — затова всички говореха само добро за него.
Госпожица дьо Керкабон, която бе останала стара мома, макар че много й се искаше да се омъжи, бе запазила известна свежест на четиридесет и пет годишна възраст, по нрав беше блага и чувствителна, обичаше удоволствията и беше набожна.
Гледайки морето, игуменът каза на сестра си:
— Уви, оттук в 1669 година замина с фрегатата „Ластовица“ горкият ни брат заедно с жена си, мадам дьо Керкабон, нашата мила снаха, за да отиде да служи в Канада. Ако не беше убит, щяхме да се надяваме пак да го видим.
— Вярвате ли — казваше госпожица дьо Керкабон, — че нашата снаха е била изядена от ирокезите, както ни казаха? Сигурно е, че ако не беше изядена, щеше да се върне в родния си край. Цял живот ще я оплаквам. Каква очарователна жена беше тя! А нашият брат, който беше много умен, сигурно щеше да спечели голямо богатство.
Докато разговаряха така, разнежени от тези спомени, те видяха един малък кораб, който, носен от прилива, влизаше в залива Ранс. Това бяха англичани, които идваха да продадат някои стоки от тяхната страна. Те скочиха на брега, без да погледнат господин игумена, нито госпожица сестра му, която беше много засегната, загдето не й обърнаха никакво внимание.
Различно обаче постъпи един много строен младеж, който с един скок се прехвърли над главите на другарите си и се озова точно пред госпожицата. Той й кимна с глава, тъй като не знаеше да прави поклони според етикета. Лицето и облеклото му привлякоха погледите на брата и сестрата. Той беше гологлав, без чорапи, със сандали на краката, а главата му беше украсена с дълги плитки, облечен бе в къса дреха, която пристягаше тънкия му и строен кръст; видът му беше войнствен и благ. В едната си ръка държеше малко шише с барбадоска вода1, а в другата — някаква торба, в която имаше канче и много вкусен моряшки сухар. Той говореше френски доста разбираемо. Предложи от барбадоската вода на госпожица дьо Керкабон и на брат й и пи заедно с тях. След това ги почерпи повторно, и то така просто и естествено, че братът и сестрата останаха очаровани. Те му казаха, че са готови да му услужат с каквото могат и го запитаха кой е и къде отива. Младежът им отговори, че не знаел кой е, че бил много любопитен и желаел да види как изглеждат бреговете на Франция, бил дошъл за малко и скоро щял, да се върне обратно.
Съдейки по произношението му, господин игуменът заключи, че не е англичанин и си позволи да го запита от коя страна е.
— Аз съм хурон — отвърна младежът.
Учудена и възхитена, че един хурон е бил толкова учтив към нея, госпожица дьо Керкабон покани младежа на вечеря. Той не чака да го молят повторно и тримата тръгнаха заедно към манастира „Света Богородица от планината“. Нисичката и закръглена госпожица го поглъщаше с малките си очи и от време на време казваше на игумена:
— Лицето на това голямо момче има цвят на разцъфнали лилии и рози! Хурон, пък каква хубава кожа има!
— Права сте, сестро — казваше игуменът.
Тя задаваше стотици въпроси един след друг и пътешественикът винаги отговаряше съвършено точно.
Скоро се разчу, че в манастира е пристигнал един хурон. Доброто общество на околията побърза да дойде на вечеря. Абатът на Сент Ив дойде с госпожица сестра си, млада мома от Долен Бретан, много хубава и много добре възпитана. Съдията, бирникът и жените им също дойдоха на вечеря. Поставиха чужденеца между госпожица дьо Керкабон и госпожица дьо Сент Ив. Всички го гледаха с възхищение, всички му говореха и му задаваха въпроси едновременно, хуронът обаче не се смущаваше. Изглежда, че бе възприел девиза на милорд Болингброук: Nihil admirari2. Но накрая, изморен от толкова шум, той им каза доста кротко, но и малко твърдо: