Едно нещо особено ме поразява в древната история на Китай — в нея всичко е правдоподобно и естествено, възхищавам се от нея, защото тя не съдържа никакви чудеса.
А защо всички други народи търсят своя произход и легенди? Старите френски летописци, които не са особено стари, изкарват французите потомци на някой си Франкус, син на Хектор; римляните твърдели, че произлизат от един фригиец, макар че в техния език няма нито една дума, която да показва и най-далечна връзка с фригийския език; боговете били живели десет хиляди години в Египет, а дяволите — в Скития и от тях произлезли хуните. Преди Тукидит историята прилича на романа на Амадио Галски и при това далеч не е толкова забавна. Навсякъде се явяват видения, навсякъде има оракули, чудеса, вълшебства, преображения, разтълкувани сънища и от всичко това зависи съдбата и на най-големите империи, и на най-малките държави. Тук животни говорят, там обожават животни, тук богове се превръщат в хора, там хора стават богове. О, ако ни са нужни басни, нека поне те бъдат символ на истината! Обичам басните на философите, смея се на басните на децата и мразя басните на лъжците.“
Един ден той попадна на една история на император Юстиниан. В нея прочете как няколко апедевти18 в Константинопол издали на много лош гръцки език едикт срещу най-великия пълководец на века, защото този герой, увлечен в някакъв разговор, произнесъл следните думи; „Истината блести със собствена светлина и умовете не могат да бъдат озарени от пламъците на кладите.“ Апедевтите твърдели, че тази мисъл е еретична, че мирише на ерес и че обратната аксиома е православна, всеобща и гръцка: „Умовете се просвещават само с пламъците на кладите и светлината не може да блести със собствена светлина.“ Тези линостоли19 осъдили по този начин много речи на пълководеца и издали своя едикт.
— Как — извива Наивника, — тези хора са издавали едикти!
— Това не са едикти — възрази Гордън, — това са противоедикти, с които всички в Цариград, начело с императора, се подигравали. Той бил мъдър владетел, който знаел така да ограничи дългополите невежи, че да могат да правят само добро. Той знаел, че тези господа, както и много други пастофори20 са изчерпвали търпението на предшестващите го императори със своите противоедикти, и то в много по-важни области.
— Той е постъпил много добре — каза Наивника. — Пастофорите трябва да бъдат поддържани и сдържани.
Той си записа и много други разсъждения, които ужасиха стария Гордън. „Как — каза си той наум, — пропилял съм петдесет години в учение и се страхувам, че няма да мога да достигна до естествения здрав разум на това почти диво дете! Треперя при мисълта, че с толкова мъки и усилия само съм укрепвал предразсъдъците, а той слуша само простата природа.“
Старият човек имаше някои от онези критични книжки, периодични списания, в които някои хора, неспособни да създадат нещо, чернят произведенията на другите, в които хора като Визе оскърбяват Расин и нищожества като Феди ругаят Фенелон. Наивникът прелисти някои от тях.
— Аз бих ги сравнил — казваше той — с онези мушички, които снасят яйцата си в ануса на най-хубавите коне, но това не пречи на тези коне да тичат.
Двамата философи едва благоволиха да хвърлят поглед върху тези изпражнения на литературата.
След това те започнаха заедно да четат „Основи на астрономията“. Наивникът помоли да донесат уреди, с които се демонстрира движението на небесните тела. Това зрелище го възхити.
— Колко е тежко — казваше той — да започнеш да изучаваш небето, когато са ти отнели правото да го съзерцаваш! Юпитер и Сатурн се въртят из тези огромни пространства, милиони слънца осветяват милиарди светове, и в този ъгъл на Земята, където ме е захвърлила съдбата, има хора, които ме лишават, мен, виждащо и мислещо същество, от всички светове, що моят поглед би могъл да стигне, и от света, в който Бог е наредил да се родя! Лишен съм от светлината, която е създадена за цялата Вселена. Не ми я отнемаха в северните земи, където прекарах детството и младостта си. Без вас, скъпи Гордън, аз щях да бъда тук като в небитието.
ГЛАВА XII
КАКВО МИСЛИ НАИВНИКЪТ ЗА ТЕАТРАЛНИТЕ ПИЕСИ
Младият Наивник приличаше на онези яки дървета, които, поникнали в неплодородна почва, за кратко време впиват дълбоко корени и разстилат клони, щом бъдат присадени в добра земя; и най-странното беше, че тъкмо затворът се оказа такава плодородна почва за него.