Докато тази почтена жена объркваше още повече смутената и отчаяна душа на девойката и въртеше ножа в сърцето й, ето че един пратеник на Сен Пуанж пристига с писмо и чифт обици в ръка. Плачейки, Сент Ив отказва да приеме каквото и да било от Сен Пуанж, но приятелката й се зае да уреди всичко.
Щом си отиде пратеникът, доверената й приятелка прочете писмото, с което Сен Пуанж ги канеше на вечеря същата вечер. Младото момиче се закле, че няма да отиде. Набожната дама поиска да опита дали й отиват обиците, но Сент Ив не можеше да ги търпи. Тя се бори цял ден. Най-после, изпълнена с мисъл само за любимия си, смазана, влачена от приятелката си, без да знае къде я водят, тя се остави да бъде отведена на съдбоносната вечеря. Нищо не можеше да я накара да се накичи с диамантените обици. Довереницата й ги взе със себе си и въпреки волята й, й ги сложи, преди да седнат на масата. Бедната Сент Ив бе така смутена и объркана, че не се противопостави, а покровителят й счете това за добър знак. Към края на вечерята приятелката й се оттегли незабелязано. Тогава покровителят показа заповедта, с която се отменя „подпечатаното писмо“, грамота за отпущане на значителна награда, назначението на длъжността ротен командир, като добави и най-щедри обещания за други облаги.
— О, колко бих ви обичала, ако не настоявахте толкова да бъдете обичан! — му каза нещастната Сент Ив.
Най-после, след дълга съпротива, след много хълцания, викове и сълзи, изморена от борбата, зашеметена и изтощена, тя трябваше да се предаде. Единственото, което можеше да направи, беше да си обещае, че ще мисли само за Наивника, докато жестокият любовник безмилостно се наслаждава на безизходното положение, в което е изпаднала.
ГЛАВА XVIII
ТЯ ОСВОБОЖДАВА СВОЯ ЛЮБИМ И ЕДИН ЯНСЕНИСТ
Призори тя полетя към Париж, носейки със себе си заповедта на министъра. Мъчно е да се предаде какво ставаше в сърцето й през време на това пътуване. Представете си една добродетелна и благородна душа, унижена от своето безчестие, опиянена от нежност, разкъсвана от угризения, загдето е изневерила на любимия си, и изпълнена с желание да освободи човека, когото обожава. Огорченията й, борбата й, успехите й изпълваха всичките й мисли. Тя не беше вече простодушното момиче с ограничени от провинциалното възпитание идеи. Любовта и нещастията бяха закалили характера й. И у нея чувството се бе така развило, както разумът се бе развил у нещастния й любим. Момичетата по-лесно се научават да чувстват, отколкото момчетата — да разсъждават. Нейното приключение беше по-поучително от четири години, прекарани в манастир.
Облеклото й беше крайно скромно. Тя гледаше с ужас на накитите, с които се бе явила пред своя зловещ благодетел, остави на приятелката си диамантените обици, без дори да ги погледне. Смутена и възторжена, обожаваща Наивника и мразеща себе си, тя най-после пристигна пред вратата на онзи страшен замък, дворец на мъст, където често наред с злодея чезне и невинният.
Когато трябваше да слезе от каляската, силите й я напуснаха. Хванаха я под ръка и тя влезе в тъмницата с разтуптяно сърце, влажни очи и ужасено лице. Представиха я на управителя. Тя се опита да заговори, но гласът й секна. Показа заповедта и едва изрече няколко думи. Управителят обичаше младия затворник и се зарадва на освобождението му. Неговото сърце не бе закоравяло като сърцата на някои негови събратя — почтени тъмничари, мислещи само за заплатата, която им се дава, за да пазят затворниците; защото тези хора дължат своите доходи на жертвите си и живеят от чуждото нещастие, като тайно изпитват някаква зловеща радост от сълзите на клетниците.
Той заповядва да доведат затворника в неговия кабинет. Двамата влюбени се виждат и двамата изгубват съзнание. Красивата Сент Ив остана дълго неподвижна и безжизнена, хуронът обаче скоро се съвзе.
— Очевидно това е госпожа съпругата ви — му рече управителят. — Не бяхте ми казали, че сте женен. Съобщават ми, че дължите освобождението си на нейните благородни старания.
— О, аз не съм достойна да бъда негова съпруга — каза красивата Сент Ив с разтреперан глас и отново й прилоша.
Когато се свести, все още разтреперана, тя му подаде грамотата за наградата и писменото обещание за назначение във войската. Не по-малко учуден, отколкото развълнуван, Наивникът се събуждаше от един сън, за да се озове в друг.
— Защо ме бяха затворили тук? Как можахте да ме измъкнете от тъмницата? Къде са онези чудовища, които ме хвърлиха в тази дупка? Вие сте божество, което слиза от небето, за да ми помогне.
Красивата Сент Ив свеждаше поглед, гледаше любимия си, червеше се и в следния миг извръщаше пълните си със сълзи очи. Най-после тя му разказа всичко, което знаеше, всичко, което бе изстрадала, освен онова, което би искала да скрие завинаги и което всеки по-обигран и запознат с дворцовите обичаи човек от Наивника лесно би отгатнал.