— Възможно ли е един негодник като този съдия да има власт да ми отнеме свободата? О, виждам, че и хората са като най-мръсните животни — всички могат да ти сторят зло. Но възможно ли е един калугер, един йезуит, изповедник на краля, да е допринесъл за моето нещастие толкова, колкото и този съдия, без аз да мога да си представя под какъв предлог ме преследва този гаден мошеник? Дали не ме е изкарал янсенист? И най-после, как си спомнихте за мен? Аз не заслужавах вашите грижи, тогава не бях нищо повече от един дивак. Как! Вие сте могла да предприемете това пътуване до Версай без чужда помощ, без да има кой да ви посъветва! Явила сте се там и сте разбила моите окови! Значи, красотата и добродетелта притежават непобедим чар, който разбива железни врати и смекчава каменни сърца!
При думата „добродетел“ от гърдите на красивата Сент Ив се изтръгнаха ридания. Тя не знаеше каква добродетел се крие в прегрешението, за което се упрекваше.
— Ангел мой — продължи нейният любим, — вие, която разбихте моите вериги, щом сте имала достатъчно влияние (нещо, което още не мога да разбера), за да издействате справедливост за мен, поискайте справедливост и за този старец, който ме научи да мисля, както вие ме научихте да обичам. Злочестината ни свърза и аз го обичам като баща, не мога да живея нито без вас, нито без него.
— Да поискам от същия човек, който…
— Да, аз искам да ви дължа всичко. Искам да дължа всичко само на вас. Пишете на този могъщ покровител, обсипете ме с вашите благодеяния, довършете това, което сте започнала, довършете вашите чудеса.
Тя чувстваше, че трябва да изпълни всичко, което искаше любимият й. Опита се да пише, но ръката й не се подчиняваше. Три пъти започва наново писмото си и три пъти го скъса. Тя най-после написа молбата си и двамата влюбени излязоха, след като разцелуваха стария мъченик на Божието благоволение.
Щастливата и отчаяна Сент Ив знаеше в коя къща бе отседнал брат й; те отидоха там и любимият й нае един апартамент в същата къща.
Едва що бяха пристигнали там, и тя получи заповедта за освобождаването на стария Гордън, която нейният покровител й изпращаше, придружена с покана за среща на следния ден. Така нейното безчестие беше цената за всяка благородна и честна постъпка, която тя предприемаше. Девойката гледаше с отвращение на този обичай да се търгува с нещастието и щастието на хората. Даде на любимия си заповедта за освобождение и отказа да отиде на срещата с един благодетел, когото не би могла вече да погледне, без да умре от мъка и срам. Наивникът се отдели от нея само защото трябваше да освободи приятеля си и той полетя към затвора. Изпълни този свой дълг, като разсъждаваше за странните събития на този свят и се възхищаваше от храбрата добродетел на едно момиче, на което двама нещастници дължаха повече от живота си.
ГЛАВА XIX
НАИВНИКЪТ, КРАСИВАТА СЕНТ ИВ И ТЕХНИТЕ РОДНИНИ СЕ СЪБИРАТ ОТНОВО
Благородната и достойна за уважение невярна любима се срещна с брат си, абата дьо Сент Ив, с добрия игумен на „Света Богородица от планината“ и с госпожица дьо Керкабон. Всички бяха еднакво учудени, но положението и чувствата им бяха съвършено различни. Абатът дьо Сент Ив молеше със сълзи на очи и на колене сестра си да му прости. Игуменът и нежната му сестра също плачеха, но от радост. Гадният съдия и неговият непоносим син не смущаваха тази трогателна сцена. Щом чуха, че техният враг е освободен, те побързаха да заминат и да скрият в своя край глупостта и страховете си.
Четиримата герои, вълнувани от безброй различни чувства, чакаха да се завърне младежът, придружен от приятеля си, когото трябваше да освободи. Абатът дьо Сент Ив не смееше да вдигне очи пред сестра си. Добрата дьо Керкабон повтаряше:
— Значи, ще видя скъпия си племенник?
— Ще го видите — отговаряше очарователната Сент Ив, — но той вече не е същият човек; всичко у него се промени — и държането му, и тонът му, и мислите му, и умът му. Колкото простодушен и невежа беше по-рано, толкова по-достоен за уважение е станал сега. Той ще бъде чест и утеха за вашето семейство. Защо не мога и аз да бъда щастие за моето!
— Но и вие не сте вече същата — каза игуменът. — Какво ви се е случило, та е предизвикало такава голяма промяна у вас?
Докато те разговаряха така, Наивникът пристигна, водейки за ръка своя янсенист. Тогава сцената се промени и стана още по-интересна. Най-напред чичото и лелята нежно разцелуваха Наивника. Абатът дьо Сент Ив почти коленичи пред Наивника, който вече не беше наивник. Двамата влюбени си говореха с очи и техните погледи изразяваха чувствата, които ги изпълваха. Радост и благодарност цъфтеше на лицето на младежа, смущение се четеше обаче в нежните и малко блуждаещи очи на девойката. Всички се учудваха, че нейната голяма радост бе примесена с мъка.