Много скоро цялото семейство обикна стария Гордън. Той беше страдал заедно с младия затворник и това беше достатъчно основание за всички да го обикнат. А той дължеше освобождението си на двамата влюбени и това го помиряваше с любовта, някогашните му строги убеждения напущаха сърцето му и той, както и хуронът, бе станал човек. Всеки разказа своите приключения преди вечерята. Двамата абати и лелята слушаха като деца, на които се разказват истории за призраци, и като хора, които се интересуват да чуят за големи беди.
— Уви — каза Гордън, — има може би над петстотин добродетелни хора, които са оковани във вериги като тези, които госпожица дьо Сент Ив разби, и никой не знае за техните нещастия. Намират се много ръце, за да нанасят удари върху тези нещастници, но рядко се намира ръка, която да им помогне.
Това тъй вярно разсъждение изостряше неговата чувствителност и усилваше благодарността му. Всички възхваляваха победата на красивата Сент Ив, всички се възхищаваха от великодушието и твърдостта й. В тяхното възхищение се примесваше и уважението, което човек неволно чувства към личност, за която се смята, че има влияние в двореца. От време на време абатът дьо Сент Ив възкликваше:
— Как е могла сестра ми да добие толкова бързо това влияние?
Готвеха се да седнат на масата рано, но ето че пристигна добрата приятелка от Версай, която не знаеше какво бе станало. Тя слезе от каляска, запрегната с шест коня; ясно личеше кому принадлежи тази разкошна кола. Дамата влезе с внушителен вид на дворцова личност, която се занимава с важни дела, поздрави съвсем леко компанията, дръпна красивата Сент Ив настрана и й каза:
— Защо карате да ви чакат толкова? Последвайте ме! Ето диамантите, които забравихте.
Тя не можа да пошепне тези думи достатъчно тихо, че да не ги чуе Наивника. Той видя диамантите. Братът беше потресен, чичото и лелята бяха само изненадани, като простодушни хорица, които никога не са виждали такъв великолепен накит. Младежът, който се бе преобразил през тази година, прекарана в размисли, веднага отгатна всичко и за миг го обхвана смущение. Неговата любима забеляза това: смъртна бледност покри хубавото й лице, побиха я тръпки и тя едва се задържа права.
— О, госпожо — каза тя на съдбоносната посетителка, — вие ме погубихте! Вие ме убихте!
Тези думи пронизаха сърцето на Наивника, но той беше вече научил да се владее: не се залови за тези думи, за да не разтревожи любимата си пред брат й, но пребледня като нея.
Сент Ив, съкрушена от промяната, която бе изписана върху лицето на любимия й, изведе приятелката си извън стаята и когато минаха в коридора, хвърли диамантите на земята пред нея.
— О, вие знаете, че не тези накити ме съблазниха. Този, който ми ги даде, няма да ме види никога вече. — Приятелката ги вдигна и Сент Ив добави: — Да си ги вземе обратно или да ви ги подари. Вървете си, не ме карайте да се срамувам още повече от себе си.
Най-после пратеницата си отиде, без да може да разбере угризенията, на които беше свидетелка.
Смазана, задушавана от някакъв вътрешен кипеж, красивата Сент Ив бе принудена да си легне, но за да не тревожи близките си, не каза никому какво я мъчи. Под предлог, че е уморена, тя поиска разрешение да си почине малко. Напусна обаче компанията едва след като успокои всички с ласкави и утешителни думи и след като хвърли на любимия си погледи, които разпалиха огън в сърцето му.
Поради нейното отсъствие вечерята не беше оживена, беше дори тъжна отначало, но това бе онази особена тъга, която поражда интересни и полезни разговори, далеч превъзхождащи лекомисленото веселие, което обикновено не е нищо друго освен досаден шум. Гордън изложи накратко историята на янсенизма и молинизма и разказа за преследванията, на които едната партия подхвърляше другата, изтъквайки упоритостта и на двете партии. Наивникът подложи на критика техните теории и отбеляза, че за жалост на хората сякаш не са достатъчни враждите, породени от техните интереси, та си създават нови злини заради химерични интереси и непонятни нелепости. Гордън разказваше, а хуронът преценяваше и тълкуваше; сътрапезниците слушаха с вълнение, някаква нова светлина ги озаряваше. Говори се за продължителността на човешките нещастия и краткостта на живота. Отбелязаха, че всяка професия има пороци и опасности, които й са свойствени, но че човешката природа се проявява както у принца, така и у последния просяк. Как могат да се намерят толкова хора, които за толкова малко пари са готови да преследват други хора, да стават оръдия и палачи? С какво нечовешко безразличие един високопоставен човек подписва заповед за унищожението на цяло семейство и с каква още по-варварска радост я изпълняват наемниците!