— През младежките си години — каза добрият Гордън — познавах един роднина на маршал дьо Марийак, който, понеже беше преследван в провинцията заради своя бележит и нещастен сродник, се криеше в Париж под чуждо име. Той беше седемдесет и две годишен старец. Жена му, която го придружаваше, беше почти на същата възраст. Те имаха един пропаднал син, който още на четиринадесетгодишна възраст избягал от бащината си къща. Най-напред станал войник, после дезертирал, след което преминал през всички степени на падението и разврата. Най-после постъпил под чуждо име в гвардията на кардинал дьо Ришельо (този духовник, подобно на Мазарини, имал собствена гвардия) и в тази дружина на наемници получил подофицерски чин. Именно този авантюрист бил натоварен да арестува стареца и съпругата му и той изпълнил задачата си с цялата суровост на човек, който желае да се хареса на господаря си. Докато ги водел към затвора, той чул, че жертвите му се оплакват от дългия низ от нещастия, които ги преследвали още от люлката. Измежду най-големите си нещастия бащата и майката считали безпътния живот и загубата на своя син. Той ги познал и все пак ги отвел в затвора, уверявайки ги, че трябва да служи преди всичко на негово преосвещенство; и негово преосвещенство възнаградил усърдието му.
Познавах и един шпионин на отец дьо Ла Шез, който предаде собствения си брат, надявайки се да получи дребна изгода, която в края на краищата не получи; видях го как умира, но не от угризения, а от мъка, че е бил измамен от този йезуит. Длъжността на изповедник, която дълго време изпълнявах, ми даде възможност да опозная вътрешния живот на много семейства. Почти не съм виждал семейства, които да не са потопени в мъка, макар че всички те, прикрити с маската на щастието, си дават вид, че плуват в радост и доволство. При това винаги съм забелязвал, че големите скърби са плод на нашата необуздана алчност.
— Колкото до мен — рече Наивникът, — мисля, че една благородна, признателна и чувствителна душа може да бъде щастлива. И наистина смятам да се радвам на пълно щастие с красивата и благородна Сент Ив. Защото се лаская — добави той, като се обърна към брат й с приятелска усмивка, — че вие няма да ми откажете ръката й както миналата година, още повече, че и аз ще се държа по-прилично.
Абатът се разля в извинения за миналото и в уверения за вечна преданост. Чичото рече, че това ще бъде най-хубавият ден в живота му. Добрата леля, която ронеше сълзи и примираше от радост, извика:
— Нали ви казах, че никога няма да станете поддякон. Тайнството на брака струва повече от тайнството на кръщението. Защо не бе угодно на Бога и аз да бъда почетена с него! Но аз ще ви бъда като майка. Тогава всички започнаха да се надпреварват да хвалят нежността на Сент Ив.
Сърцето на нейния любим преливаше от всичко, което тя бе направила за него, той я обичаше твърде много, за да може случката с диамантите да остави дълбоко впечатление в душата му. Но думите, които бе добре чул: „Вие ме убивате!“, още го тревожеха тайно и разваляха радостта му, докато похвалите, с които обсипваха неговата красива любима, усилваха още повече любовта му. С една дума, всички се занимаваха само с нея и говореха само за щастието, което двамата влюбени заслужават. Готвеха се да заживеят всички заедно в Париж, правеха планове как ще спечелят богатство и ще напреднат в живота, отдаваха се на всички тези надежди, които най-малката искрица щастие тъй бързо поражда у хората. Но в дъното на сърцето си Наивникът изпитваше някакво скрито чувство, което отхвърляше тази илюзия. Той препрочиташе обещанията, подписани от Сен Пуанж, и грамотите, подписани от Лувоа, описаха му тези двама души такива, каквито бяха, или такива, каквито приятелите му смятаха, че са. Всички говореха за министрите и правителството с онази свобода, която французите си позволяват на трапезата си и считат за най-ценната свобода, която могат да вкусят на земята.
— Ако бях крал на Франция — каза Наивникът, — ето какъв министър на войната бих избрал: бих искал той да бъде човек от най-благороден род, за да може да заповядва на благородниците. Бих изисквал да бъде офицер, да е минал през всички чинове и да е поне генерал-лейтенант и достоен да бъде маршал, защото не е ли необходимо той сам да е служил във войската, за да познава службата в подробности, и нима офицерите няма да се подчиняват със сто пъти по-голяма радост на един военен, който като тях се е отличил с храбростта си, отколкото на един кабинетен човек, който, какъвто и ум да има, може в най-добрия случай само да отгатва военните операции? Не бих възразявал, ако моят министър бъде щедър, макар че понякога той може да поставя в затруднено положение пазителя на кралското съкровище. Бих искал той да работи бързо, а също така да се отличава и с онзи весел нрав — привилегия на хората, чиито способности надвишават качествата, които длъжността им изисква, а това толкова се харесва на нацията и прави всички задължения по-леко поносими.