Той желаеше министърът на войната да има такъв характер, защото винаги беше забелязвал, че доброто настроение е несъвместимо с жестокостта.
Може би господин дьо Лувоа не би бил доволен от пожеланията на Наивника, но той имаше по-други достойнства.
Докато вечеряха, болестта на нещастното момиче взе злокобен ход, кръвта й се разпали, обхвана я изтощителна треска. Тя страдаше, но не се оплакваше никак, защото не искаше да смути радостта на сътрапезниците.
Брат й, който знаеше, че тя не спи, отиде до леглото й; остана изумен от състоянието, в което я завари. Всички се стекоха около нея и любимият й се наведе пад главата й. Той бе несъмнено най-разтревожен и най-разчувствуван от всички, но освен прекрасните качества, с които природата го бе надарила, сега той бе придобил сдържаност, а чувството за благоприличие вече доминираше у него.
Веднага повикаха един лекар, който живееше наблизо. Той се оказа един от онези лекари, които преглеждат болните тичешком и объркват болестта, която са видели преди малко, с тази, която виждат в момента, и прилагат слепешком една наука, която си остава несигурна и пълна с опасности въпреки цялата зрелост на една здрава и обмислена диагноза. Той влоши болестта, като предписа прибързано едно лекарство, което беше на мода по онова време. Мода дори в медицината! Тогава тази мания беше прекалено много разпространена в Париж.
Тъжната Сент Ив допринасяше дори повече от лекаря, за да направи болестта си още по-опасна. Нейната душа убиваше тялото й. Рояците мисли, които я измъчваха, внасяха в жилите й отрова, по-опасна и от най-убийствената треска.
ГЛАВА XX
КРАСИВАТА СЕНТ ИВ УМИРА И КАКВО СТАВА СЛЕД ТОВА
Повикаха друг лекар. Вместо да подпомогне природата и да й даде възможност да действа върху болестта на младата жена, чиито жизнени сили я връщаха към живота, той беше зает единствено с амбицията да осуети усилията на своя събрат. За два дни болестта стана смъртоносна. Мозъкът, който се счита за седалище на разума, бе засегнат така силно, както и сърцето, което е, както казват, седалище на чувствата. Какъв непонятен механизъм е подчинил органите на чувствата и на мисълта? Защо една-единствена мъчителна мисъл да може да смути кръвообращението и как на свой ред кръвта разстройва човешкия разум? Какъв е този непознат флуид, в чието съществование не можем да се съмняваме и който, по-действен и по-бърз от светлината, преминава мигновено през всички нишки на живота, създава усещания, памет, тъга или радост, разум или безумие, припомня с ужас това, което човек би искал да забрави, и превръща едно мислещо животно в предмет на възхищение или предмет на съжаление и сълзи?
Така говореше добрият Гордън и това тъй естествено разсъждение, което хората рядко правят, не намаляваше неговото нежно чувство. Защото той не беше от онези нещастни философи, които правят усилия да бъдат нечувствителни. Беше трогнат от съдбата на това младо момиче като баща, който вижда скъпото си дете да умира бавно пред очите му. Абатът дьо Сент Ив беше отчаян, игуменът и сестра му проливаха потоци сълзи. Но кой би могъл да обрисува състоянието на влюбения младеж? Никой език няма думи, които да изразят тази най-жестока мъка, езиците са твърде несъвършени.
Останала почти без сили, лелята държеше главата на умиращата в слабите си ръце. Брат й беше на колене до леглото, младежът й стискаше ръката, обливаше я със сълзи и ридаеше. Наричаше я своя благодетелка и надежда, свой живот, половината от самия него, своя любов, своя съпруга. При думата „съпруга“ тя въздъхна тежко, загледа го с неизразима нежност и внезапно извика, сякаш обхваната от ужас. По-късно през един от промеждутъците, когато отпадналостта и страданията й намаляха, когато сетивата й не бяха така притъпени и душата и придоби наново свободата и силата си, тя заговори: