— Аз, ваша съпруга! О, скъпи любими, това име, това щастие, тази награда не са създадени за мен. Аз умирам и заслужавам съдбата си. О, божество на моето сърце, пожертвах ви на адски демони. С мен е свършено, аз съм наказана, бъдете щастлив!
Тези нежни и страшни думи не можеха да бъдат разбрани, но те внесоха ужас и умиление в сърцата на всички, тя има смелостта да каже истината. Всяка дума караше присъстващите да тръпнат от учудване, мъка и жал. Всички бяха изпълнени с едно общо чувство — омраза към всесилния човек, който бе поправил една ужасна несправедливост чрез едно престъпление и бе принудил най-достойната за уважение невинност да бъде негова съучастница.
— Кой, вие ли сте виновна! — каза й нейният любим. — Не, вие не сте виновна. Престъплението може да бъде само в сърцето, а вашето сърце принадлежи на добродетелта и на мен.
Той потвърждаваше това чувство с думи, които сякаш възвръщаха красивата Сент Ив към живота. Тя се почувства утешена и се учудваше, че може да бъде още обичана. По времето, когато беше още янсенист, старият Гордън би я осъдил, но станал мъдър сега, той я уважаваше и плачеше.
Всред толкова сълзи и страхове, докато опасенията за това скъпо на всички момиче изпълваха сърцата и всички бяха дълбоко потресени, ето че пристига пратеник от двореца. Пратеник! И от кого? И защо? Той идваше от страна на кралския изповедник и носеше писмо за игумена на „Света Богородица от планината“. Пишеше не отец дьо Ла Шез, а брат Вадблед, неговият камериер, много важен човек по онова време, който съобщаваше на владиците волята на преподобния отец, даваше аудиенции, обещаваше доход и църковни служби, а понякога изпращаше и „подпечатани писма“. На игумена на „Света Богородица от планината“ той пишеше, че „негово преподобие бил осведомен за приключенията на племенника му, че неговото задържане е било грешка, че често има такива дребни случаи на немилост, че не трябва да им се обръща внимание и че би било уместно, игуменът да дойде да му представи племенника си на следния ден, като доведе със себе си и някой си Гордън, и че той, брат Вадблед, ще ги въведе при негово преподобие и при господин дьо Лувоа, който ще им каже няколко думи в салона“
Той добавяше, че историята на Наивника и неговата битка срещу англичаните били разказани на краля, че сигурно кралят ще благоволи да го забележи, когато минава през галерията, и може би дори ще му кимне с глава. В края на писмото брат Вадблед казваше, че се ласкаел от надеждата, че всички дами в двореца ще побързат да поканят племенника му да присъства когато им правят тоалета, и че много измежду тях ще му кажат:. „Добър ден, господин Наивник“; и че сигурно ще стане дума за него на кралската вечеря. Писмото беше подписано: „Ваш предан Вадблед, брат-йезуит“.
След като игуменът прочете на глас писмото, неговият племенник побесня. Сдържайки за миг гнева си той не каза нищо на приносителя, но се обърна към своя другар по нещастие и го запита, какво мисли за този стил. Гордън: му отговори:.
— Значи, към хората се отнасят като към маймуни! Бият ги и след това ги карат да танцуват.
Наивникът, чийто буен нрав се проявяваше винаги при големи душевни вълнения, накъса писмото и хвърли късовете в лицето на пратеника.
— Ето моя отговор!
Ужасеният му чичо се вцепени като поразен от гръм, стори му се, че вижда двадесет „подпечатани писма“ да падат върху му. Той отиде бързо да напише писмо и да извини, доколкото може, постъпката на племенника си, която считаше за младежка буйност, но която всъщност бе изблик на една горда душа.
Но по-мъчителни тревоги завладяваха сърцата на всички. Красивата и нещастна Сент Ив чувстваше, че краят й наближава, лежеше спокойна, но това беше страшното спокойствие на изтощения организъм, който вече нямаше сили да се бори.
— О скъпи, любими — каза тя с отпаднал глас, — смъртта ме наказва за моята слабост, но умирам с утехата, че вие сте свободен. Обожавах ви и когато ни бях невярна, обожавам ви и сега, когато ви казвам сбогом завинаги.
Тя не се кичеше с някаква суетна твърдост, не разбираше тази жалка слава да накараш съседите да кажат: „Тя умря храбро.“ Кой може да загуби на двадесет години любовта си, живота си, това, което се нарича „чест“, без съжаления и без разбито сърце? Тя чувствуваше целия ужас на своето състояние и го изказваше с онези замиращи думи и гаснещи погледи, които говорят с такава сила. Най-после и тя плачеше като другите през онези мигове, когато имаше силата да плаче.
Нека други се опитват да възхваляват онези, които умират тържествено, онези, които влизат безчувствени в небитието! Това е съдбата на всички животни. Ние умираме като тях с безразличие само когато възрастта или болестта са ни направили подобни на тях, затъпявайки разума и сетивата ни. Който губи много, жали много. Ако подтиска жалбите си, значи, че не се отказва от суетността си дори в прегръдките на смъртта.