Когато настъпи съдбоносният миг, всички присъстващи се разплакаха и нададоха викове. Наивникът не бе вече господар на сетивата си. Когато са чувствителни, силните души изпитват много по-бурни чувства от обикновените хора. Добрият Гордън го познаваше достатъчно добре и се страхуваше, че когато дойде на себе си, може да се самоубие. Скриха всички оръжия, нещастният младеж забеляза това и без да плаче, без да стене, без да се вълнува, каза на Гордън и на роднините си:
— Мислите ли, че има човек на земята, който има правото и силата да ми попречи да туря край на живота си?
Гордън внимаваше да не му каже някоя от онези скучни и изтъркани фрази, с които хората се опитват да докажат, че не е позволено да използваме свободата си, за да престанем да съществуваме, когато сме безкрайно нещастни, че не трябва да излизаме от къщата, когато не можем вече да живеем там, че човек е на земята като войник на поста си — като че ли има някакво значение за Съществото, което е над всички същества, дали сборът от няколко частици материя се намира на това или онова място, неубедителни доводи, които едно твърдо и обмислено отчаяние презира и отказва да слуша, доводи, на които Катон отговорил само с един удар на ножа.
Мрачното и страшно мълчание на Наивника, потъмнелите му очи, треперещите му устни, тръпките, които разтърсваха тялото му, внасяха в душата на всички, които го гледаха, онази смесица от състрадание и ужас, която сковава всичките душевни сили, изключва всякакви слова и се проявява само чрез откъслечни думи. Хазайката и семейството й също дойдоха. Всички трепереха от страх, виждайки го така отчаян, не го изпущаха ни за миг из очи, следяха всяко негово движение. Вкочаненото тяло на красивата Сент Ив беше пренесено в трапезарията на долния етаж, далеч от очите на любимия й, който сякаш продължаваше да я търси, макар че вече не беше в състояние да вижда нищо.
Всред тази зловеща сцена, докато тялото беше изложено в обширната стая до самия вход на къщата, където двама свещеници, застанали пред съд със светена вода, мърмореха молитви с разсеян вид, докато безделни минувачи се спираха да поръсват ковчега с няколко капки светена вода, а други равнодушно продължаваха пътя си, докато роднините плачеха и един влюбен младеж беше готов да посегне на собствения си живот, пристигна Сен Пуанж, придружен от версайската приятелка.
Неговата мимолетна прищявка, задоволена само веднъж, се бе превърнала в любов. При това той бе засегнат, защото Сент Ив бе отхвърлила неговите благодеяния. Отец дьо Ла Шез никога не би и помислил да дойде в този дом, но Сен Пуанж, пред чиито очи образът на красивата Сент Ив стоеше непрекъснато, гореше от желание да утоли страстта си. Обладанието бе забило в сърцето му жилото на сладострастието и затова не се поколеба да дойде сам да потърси тази, която той може би нямаше да пожелае да види и три пъти, ако беше дошла по своя воля.
Той слиза от каляската; първото нещо, което вижда, е един ковчег; извръща глава с обикновеното отвращение на човек, преситен от удоволствия, който смята, че трябва да избягва всяка гледка, която би му напомнила тленността на човешките радости. Той отминава, за да се изкачи по стълбите. Жената от Версай попитва от любопитство кого ще погребват и чува името на госпожица дьо Сент Ив. При това име тя побледнява и надава страшен писък, Сен Пуанж се обръща, скръб и изненада изпълват душата му. Добрият Гордън, който стои там с насълзени очи, прекъсва тъжните си молитви, за да разкаже на царедвореца цялото това ужасно нещастие. Скръбта и достойнството на стареца придават на думите му още по-голяма внушителност. Сен Пуанж не беше лош по природа, потокът на държавните работи и развлеченията бе погълнал душата му, която още не бе осъзнала себе си. Беше далеч от старостта, която обикновено прави безчувствени сърцата на министрите. Той слушаше Гордън със сведени очи и бършеше сълзите си, на които се учудваше: той позна разкаянието.
— Непременно искам да видя този изключителен човек, за когото ми говорите — каза той. — Неговата съдба ме разчувства почти толкова, колкото и съдбата на тази невинна жертва, чиято смърт причиних.
Гордън го последва до стаята, където игуменът, госпожица дьо Керкабон, абат Сент Ив и няколко съседи се мъчеха да свестят припадналия младеж.