— Винаги съм имал една-единствена — отвърна Наивникът, — това беше госпожица Абакаба, добрата приятелка на моята мила кърмачка. Тръстиките не са по-стройни, хермелинът не е по-бял, овцете не са по-кротки, орлите не са толкова горди и елените не са толкова пъргави, колкото беше Абакаба. Един ден тя гонеше един заек в околността, на около 50 левги от нашето жилище; един невъзпитан алгонкин, който живееше на сто левги по-далеч, дошъл да й отнеме заека. Щом научих за това, аз изтичах до това място, повалих алгонкина с един удар на томахавката си и го замъкнах с вързани ръце и крака при любовницата си. Родителите на Абакаба искаха да го изядат, но тези пиршества никога не са ми харесвали, затова аз му върнах свободата и той стана мой приятел. Абакаба беше толкова трогната от постъпката ми, че ме предпочете пред всичките си любовници. Тя щеше да ме обича още, ако не я беше изяла една мечка. Наказах мечката, дълго носих кожата й, но това не ме утеши.
Научавайки от този разказ, че Наивникът е имал само една любовница и че Абакаба я няма вече на този свят, госпожица дьо Сент Ив изпита някакво тайно удоволствие, но не можеше да открие причината му. Всички бяха вперили очи в Наивника и го хвалеха, загдето е попречил на другарите си да изядат алгонкина.
Неуморимият съдия, който не можеше да обуздае бясното си желание да разпитва, прояви прекалено любопитство и дори пожела да се осведоми за религията на хурона: запита го дали е избрал англиканската, галиканската или хугенотската религия.
— Аз си имам своя религия, както вие си имате ваша.
— Уви! — извика госпожица дьо Керкабон. — Виждам, че тези проклети англичани не са и помислили да ви кръстят.
— О, Боже Господи — казваше госпожица дьо Сент Ив, — как е възможно хуроните да не са католици? Нима преподобните отци-йезуити не са покръстили всички хурони?
Наивникът я увери, че в неговата страна не покръстват никого, че никога един истински хурон не променя мнението си и че в техния език дори няма дума, която да означава непостоянство. Последните думи особено се харесаха на госпожица дьо Сент Ив.
— Ще го кръстим, ще го кръстим — викаше госпожица дьо Керкабон на господин игумена. — Вие ще имате тази чест, скъпи братко, непременно искам да бъда негова кръстница, господин абатът дьо Сент Ив ще му бъде кръстник. Това ще бъде блестяща церемония, цял Долен Бретан ще говори за нея и ние всички ще бъдем безкрайно щастливи.
Компанията подкрепи домакинята, всички гости викаха: „Ще го кръстим, ще го кръстим.“ Наивникът отговори, че в Англия оставят хората да живеят, както им е угодно, изтъкна, че това предложение съвсем не му харесва и че хуронските закони струват поне колкото законите на Долен Бретан, накрая им каза, че на следния ден си заминава. Довършиха шишето с барбадоска вода и отидоха да си легнат.
След като отведоха Наивника в стаята му, госпожица дьо Керкабон и нейната приятелка госпожица дьо Сент Ив не можаха да се сдържат да не погледнат през дупката на широката ключалка, за да видят как спи един хурон. Видяха, че е постлал завивката на леглото върху пода и че лежи в най-красивата поза на света.
ГЛАВА II
ХУРОНЪТ, НАРЕЧЕН НАИВНИКА, Е ПРИЗНАТ ОТ РОДНИНИТЕ СИ
По навик Наивникът се събуди при изгрев слънце, когато изкукурига петелът, който в Англия и Хурония наричат „вестителя на деня“. Той не беше като онези хора от доброто общество, които се излежават лениво в леглото, докато слънцето измине половината си път на небосклона, които не могат нито да спят, нито да станат и губят толкова ценни часове в това средно състояние между живота и смъртта, и на това отгоре се оплакват, че животът е прекалено кратък.
Излезе навън, измина две-три левги, уби тридесетина парчета дивеч с куршуми и, завръщайки се, завари господин игумена на „Света Богородица от планината“ и неговата скромна сестра да се разхождат по нощни шапки в градината си. Той им поднесе целия си лов, измъкна изпод ризата си някакъв талисман, окачен на врата му, и ги помоли да го приемат като знак на признателност за добрия им прием.
— Това е най-скъпото нещо, което притежавам — каза им той, — казаха ми, че ще бъда винаги щастлив, ако нося тази дрънкулка на врата си, и аз ви я подарявам, за да бъдете вие винаги щастливи.
Игуменът и госпожицата се усмихнаха умилено на простодушието на Наивника. Този подарък се състоеше от две малки портретчета, доста неумело нарисувани и завързани едно за друго с твърде мазна каишка.