Госпожица дьо Керкабон го запита дали има художници в Хурония.
— Не — отвърна Наивника — получих тази рядкост от кърмачката си, нейният мъж я спечелил в битка, ограбвайки няколко французи в Канада, които воювали срещу нас, това е всичко, което знам за тези портрети.
Игуменът, който разглеждаше внимателно портретите, промени цвета си, развълнува се и ръцете му се разтрепераха.
— В името на света Богородица на планината — извика той, — струва ми се, че това са образите на моя брат, капитана и на жена му!
След като ги разгледа, обхваната от същото вълнение, госпожицата реши същото. И двамата изпаднаха в почуда и радост, примесена със скръб, и двамата се разнежиха, и двамата се разплакаха, сърцата им се разтуптяха. След безброй възклицания всеки от тях издърпваше портретите от ръцете на другия, вземаха ги, връщаха ги по двадесет пъти в секунда, вперваха очи ту в тях, ту в хурона, питаха го ту един след друг, ту и двамата едновременно на кое място, кога и как бяха попаднали тези миниатюри в ръцете на кърмачката му. Сравняваха, пресмятаха времето, откакто бе заминал капитанът, спомняха си, че им бе писал, че е стигнал до страната на хуроните и че оттогава не са чули нищо за него.
Наивникът им беше казал, че никога не е познавал баща си и майка си. Игуменът, който беше наблюдателен и разсъдлив човек, забеляза, че на Наивника вече расте брада, а той знаеше много добре, че хуроните нямат брада. „Брадичката му е покрита с лек мъх — казваше си той, — следователно младежът е син на европеец. Брат ми и снаха ми изчезнаха след похода срещу хуроните в 1669 г. По това време моят племенник трябва да е бил още кърмаче, неговата кърмачка-хуронка му е спасила живота и го е отгледала като майка.“ Най-после след стотици въпроси и отговори игуменът и сестра му заключиха, че хуронът е техният племенник. Те го прегърнаха, облени в сълзи, хуронът обаче се смееше, защото не можеше да си представи, че един хурон може да бъде племенник на един долнобретански игумен.
Цялата компания слезе при тях. Господин дьо Сент Ив, който беше голям физиономист, сравни двата портрета с лицето на Наивника. Той умело забеляза, че младежът има очите на майка си, носа и челото на покойния капитан дьо Керкабон, а бузите е наследил и от баща си, и от майка си.
Госпожица дьо Сент Ив, която никога не бе виждала бащата и майката на хурона, го увери, че между него и родителите му има пълна прилика. Всички се възхищаваха от делата на Провидението и от връзката между събитията на този свят. Най-после всички бяха така убедени, така сигурни в произхода на Наивника, че той сам се съгласи да бъде племенник на игумена, като каза, че му е все едно дали той ще му бъде чичо или някой друг.
Всички отидоха да благодарят на Бога в черквата „Света Богородица от планината“, а в това време хуронът с напълно безразличен вид остана в къщи да си пийне.
Англичаните, с които бе пристигнал, се готвеха да вдигнат платната и дойдоха да му кажат, че е време за заминаване.
— Очевидно вие не сте намерили чичовците и лелите си — каза им той. — Аз оставам тук. Върнете се в Плимут, подарявам ви всичките си дрипи, вече нямам нужда от нищо на този свят, тъй като съм племенник на игумен.
Англичаните отплуваха, никак не ги беше грижа дали Наивника има роднини в Долен Бретан, или не.
След като чичото, лелята и цялата компания изпяха благодарствени молитви, след като съдията отново обсипа Наивника с въпроси, след като изчерпаха всичко, което учудването, радостта и нежността могат да ни накарат да кажем, игуменът на „Света Богородица от планината“ и абатът дьо Сент Ив решиха да кръстят Наивника колкото е възможно по-скоро. Но да се възроди духовно чрез кръщение двадесет и две годишен хурон, не е така лесно и просто, както да се кръсти едно дете, което не разбира какво вършат с него. Той трябваше да бъде просветен, а това изглеждаше трудно, защото абатът дьо Сент Ив предполагаше, че човек, който не е роден във Франция, не е надарен със здрав разум.
Игуменът обърна вниманието на компанията, че макар неговият племенник, хуронът, наистина да не е имал щастието да се роди в Долен Бретан, това не значи, че е по-малко умен от другите бретонци и че за това може да се съди по отговорите му, и че несъмнено природата е била много щедра към него както от бащина, така и от майчина страна.
Запитаха го най-напред дали е чел някога книга. Той отговори, че е чел Рабле, преведен на английски, и някои откъси от Шекспир, които знаел наизуст; бил намерил тези книги в библиотеката на капитана, който го довел от Америка в Плимут, и бил много доволен от тях. Съдията не пропусна случая да му зададе някои въпроси за тези книги.