Урсула Ле Гуин
Най-далечният бряг
1. САМОДИВСКОТО ДЪРВО
Мартенското слънце грееше в младите листа на ясеновите и брястовите дървета в Двора на водоскока, водата бликаше и падаше в мрежа от сенки и светлини. Четири каменни зида обграждаха открития двор. Отвъд тях се простираха обширни зали и градини, алеи, коридори, кули и най-накрая здравите външни стени на Големия дом на Роук, устойчив на всяко нашествие, земетресение и дори морски прилив, защото бе съграден не само от камък, но и от вечна магия. Понеже Роук е Островът на мъдреците, тук се открехват тайните на магическото изкуство. Големият дом е Школата и основното средище на магьосниците. А главното място в дома е този малък двор, сгушен в самото му сърце, където водоскокът танцува и дърветата се извисяват в дъжд, слънце или звездна светлина.
Едно голямо самодивско дърво, най-близкото до водоскока, бе изгърбило и напукало мраморната настилка с корените си. Ивици зелен мъх прорастваха в пукнатините, плъзнали откъм тревната площ около басейна. Там, върху ниска, покрита с мрамор и мъх издатина, седеше момче и следеше с поглед високата струя на водоскока. То бе почти мъж и все пак още момче — стройно, богато облечено. Лицето му беше толкова фино очертано и спокойно, сякаш бе изваяно от бронз.
Зад него, на петнайсетина стъпки под дърветата на централната поляна, стоеше мъж — или поне така изглеждаше, — трудно бе да се определи в тази трепкаща, менлива сянка и нагорещена светлина. Той наблюдаваше момчето, вперило очи във водоскока. Ни звук, ни движение се усещаше — само играта на листата и водата с нейната постоянна песен. Ветрецът повя в самодивското дърво и разлюля едва покаралия злак. Сепнато, момчето пъргаво скочи. Отиде до мъжа и му се поклони:
— Повелителю мой, Върховни жрецо — промълви то.
Мъжът застана пред него — ниска, изправена, жилава фигура в бяла вълнена наметка с отметната качулка. Над гънките й се очертаваше лицето му, мургаво, с орлов нос и белези като от някогашна рана. Очите му бяха ясни и проницателни. Той ласкаво заговори:
— Приятно място да приседнеш е Дворът на водоскока — и изпреварвайки извинението на момчето, добави: — Ти идваш отдалеч и си уморен. Седни.
Жрецът коленичи на белия ръб на басейна и протегна ръка към пръстена блестящи капчици, които падаха от високото устие на фонтана, оставяйки водата да се стича през пръстите му. Момчето се настани отново върху издадените плочи и в продължение на минута никой не проговори.
— Ти си синът на принца на Енлад — каза Върховният жрец, — наследникът на престолнината на Моред. Няма по-древно, нито по-красиво наследство в цяла Землемория. Виждал съм градините на Енлад напролет и златистите покриви на Берила… Как те наричат?
— Наричат ме Арен.
— Това сигурно е дума от твоето родно наречие. Какво значи тя в обикновения говор?
— Меч — отвърна момчето.
Върховният жрец кимна. Пак замълчаха и после момчето подзе — не самонадеяно, ала не и плахо:
— Аз си мислех, че Върховният жрец познава всички езици.
Мъжът поклати глава, съзерцавайки водоскока.
— И всички имена…
— Всички имена ли? Единствено Сегой, който е изрекъл Първото слово, въздигайки островите от дълбините на морето, е знаел всички имена. Положително — и ясният изпитателен поглед падна върху лицето на Арен — ако ми трябваше да зная истинското ти име, щях да го зная. Но не е. Ще те наричам Арен. А моето име е Ястреба… Кажи ми, как мина пътуването ти?
— Бе твърде дълго.
— Насрещни ветрове имаше ли?
— Ветровете бяха добри, обаче моите вести са лоши, повелителю Ястребе.
— Да ги чуем тогава — замислено произнесе Върховният жрец като човек, който се подчинява на нетърпението на дете, и когато Арен заговори, той отново се взря в кристалната завеса от водни капки, падащи от високото, сякаш слушаше, но чуваше отвъд думите на момчето.
— Ти знаеш, повелителю, че моят баща, принцът, владее магическото изкуство, понеже е от родословието на Моред и една година от младостта си е прекарал тук, в Роук. Той притежава сила и познание, въпреки че рядко използва своите умения, зает твърде много с ръководенето и уредбата на страната, с управлението на градовете и търговията. Флотилиите на нашия остров отиват чак до Западния разлив, търгуват със сапфири, волски кожи и калай. Рано тази зима оттам се завърна в града ни един капитан и разказът му стигна до ушите на татко, който проводи да доведат този човек, за да чуе всичко от неговата уста. — Момчето говореше бързо, уверено. То бе възпитавано от фини, изтънчени хора и нямаше хлапашка самонадеяност. — Морският капитан разказа, че на остров Нарвидуен, на около петстотин мили западно от нас, магията е изчезнала. Там според него заклинанията са загубили силата си и магическите слова чезнат в забвение. Баща ми запита дали всички заклинатели и магьосници са напуснали острова, а той отговори, че някои са останали, но вече не правят нито магии, нито дори прости чародейства за поправка на пробит съд или намиране на игла. Тогава татко се поинтересува за хората: не са ли те уплашени? Морският капитан отвърна, че изглеждат по-скоро безразлични. Болест ги е налегнала, каза той, и есенната реколта е слаба, ала тях не ги е грижа. Приличат — аз присъствах, докато говореше, — приличат на болни. Напомнят човек, комуто са предрекли в близката година смърт, а той отказва да повярва, внушавайки си, че ще живее вечно. Вървят — според думите му, — без да виждат нищо наоколо си. И други завърнали се търговци потвърдиха мълвата, че Нарвидуен е станал окаяна земя, загубила магическото изкуство. Но това бяха само приказки от Разлива, които винаги са били причудливи, и единствено моят баща се замисляше над тях. После на Нова година, когато ние в Енлад честваме празника на Агнеца, когато жените на овчарите идват в града и носят първородните агнета от стадата, баща ми определи магьосника Рут да произнесе заклинанието за плодородие. Ала Рут се завърна съкрушен в тронната зала, положи на земята своя жезъл и продума: „Владетелю, не мога да изрека заклинанието.“ Баща ми се опита да разбере нещо повече, но магьосникът успя да каже само: „Забравил съм словата и подредбата.“ Тогава татко излезе на стъдата и сам изрече заклинанието, с което обредът бе извършен. Вечерта обаче го видях да се връща вкъщи мрачен и угрижен и ми призна: „Произнесох думите, но не зная дали те имаха смисъл.“ И наистина, тая пролет става нещо със стадата — овцете умират при раждане, много агнета се появяват мъртвородени, а някои са… уродливи. — Гладкият, оживен разказ на момчето секна, то трепна при последната дума и преглътна. — Видях някои от тях — добави то. Последва мълчание.