Застанали бяха на разстояние от Арен и Призователят говореше със снижен глас, обаче Върховният жрец отвърна открито:
— Справедливо е.
— Не казваш всичко, което знаеш — рече Призователят.
— Щях да ти кажа. Но не зная нищичко. Само долавям много неща.
— Позволи ми да те последвам.
— Някой трябва да охранява входа.
— Повелителят на вратата го прави.
— Не само входа на Роук. Остани тук и следи дали е светъл изгревът и кои преминават през каменната стена, накъде сочат лицата им. Появил се е пролом, Торион, появило се е разкъсване, рана и нея отивам да търся. Ако аз се загубя, може би ще я откриеш ти. Ала почакай. Моля те, почакай ме.
Беше заговорил на Древната реч, езика на Сътворението, на който се изричат истинските заклинания и се гради върховната магия. Но в разговор той се използва много рядко освен между драконите. Призователят не се възпротиви повече, не приведе други основания, само мълчаливо се поклони на Върховния жрец и на Арен и се сбогува.
Огънят в камината пращеше. Друг звук не се чуваше вече. Зад прозореца, смътна и безформена, мъглата се сгъстяваше.
Върховният жрец се бе загледал в пламъците, сякаш забравил за съществуването на Арен. Момчето стоеше встрани от камината и не знаеше да тръгва ли, или да почака да го отпратят, нерешително и някак сиротно, отново с чувството, че е дребна фигурка в огромното, черно, непонятно пространство.
— Ще тръгнем първо за град Хорт — каза Ястреба, като се обърна с гръб към огъня. — Там идват известия от всички краища на Южния разлив. Може би ще открием някаква следа. Корабът ти още чака в залива. Поговори с капитана, нека извести баща ти. Мисля, че трябва да тръгнем колкото е възможно по-скоро. Утре при изгрев слънце ела на стълбите до заслона с лодките.
— Какво, повелителю — гласът на Арен пресекна за миг, — какво е онова, което търсиш?
— Не зная, Арен.
— Тогава…
— Тогава как ще го търся ли? Нямам представа. — Той се усмихна леко на Арен, но лицето му изглеждаше сурово като стомана в сивата светлина от прозорците.
— Повелителю — започна Арен вече с уверен глас. — Истина е, че произхождам от родословието на Моред, ако един толкова стар корен може вярно да се проследи. Да ти служа, би било за мене върховно щастие и чест, нищо в живота не бих предпочел пред това. Ала се страхувам, че ме смяташ за повече от онова, което съм.
— Може би — промълви Върховният жрец.
— Аз нямам особени дарования. Мога да се дуелирам с кинжал и благородна сабя. Да управлявам лодка. Да играя дворцови и народни танци. Да решавам спорове между придворни. Добър съм в борбата, слаб при стрелбата с лък, умел в игрите с топка. Знам да пея и да свиря на арфа и лютня. И нищо повече. Каква полза можеш да имаш от мен? Повелителят на призоваването е прав…
— А, забеляза ли? Той ревнува. Претендира за привилегията на изпитаната вярност.
— И по-голямото умение, повелителю.
— Значи ти предпочиташ да взема него, а пък ти да останеш, така ли?
— Не! Но се страхувам…
— От какво?
Сълзи бликнаха от очите на момчето.
— Да не те подведа — отвърна то.
Върховният жрец отново извърна лице към огъня.
— Седни, Арен — рече той и момчето се приближи до каменната ъглова седалка край камината. — Не съм те взел за магьосник, нито за воин, нито за нещо завършено. Не зная какъв си, ала се радвам да чуя, че умееш да управляваш лодка… Какъв ще станеш, никой не знае. Обаче мога да кажа едно: ти си синът на Моред и Сериад. Арен замълча.
— Вярно е, повелителю — отрони накрая той. — Но… Върховният жрец не казваше нищо и Арен трябваше да продължи:
— Ала аз не съм Моред, аз съм си аз.
— Не се гордееш със своето потекло!
— Не, гордея се с него. То ме прави принц, то е моят дълг. За него трябва да бъда достоен…
— Това имах предвид — Върховният жрец кимна. — Да отхвърлиш миналото означава да отхвърлиш бъдещето. Човек не избира своето предопределение — или го приема, или не. Ако корените на самодивското дърво са плитки, то няма да има корона.
При тези думи Арен вдигна очи поразен, защото истинското му име бе Лебанен, което означаваше самодивско дърво. Но Върховният жрец не беше споменал името му.
— Твоите корени са дълбоки — продължи той. — Ти притежаваш сила и трябва да имаш пространство за растеж. И така, аз ти предлагам наместо безметежния път до дома едно опасно пътешествие към неясна цел. Можеш и да не идваш. Изборът е твой. Обаче аз ти давам тая възможност, защото ми омръзнаха безопасните кътчета, покривите и стените, които ме обграждат.