Хорт, едно от седемте големи пристанища на Архипелага, се издигаше над шумната брегова ивица по склоновете на три стръмни възвишения, потънал в пъстра смесица от багри. Кирпичените къщи бяха измазани в алено, оранжево, жълто и бяло. Керемидите на покривите бяха морави. Окичените с цвят дървета образуваха тъмночервени петна из горните улици. Ярки раирани навеси от покрив до покрив засенчваха тесните пазарчета. Кейовете блестяха на слънцето. Уличките, водещи навътре от брега, приличаха на тъмни процепи, изпълнени със сенки, хора и шумотевица.
Когато завързаха лодката, Ястреба се приведе близо до момчето, уж да изпробва възела, и рече:
— Арен, някои хора в Уотхорт ме познават твърде добре. Затова хубаво ме погледни, за да можеш да ме отличиш.
Щом се изправи, на лицето му нямаше никакъв белег, косата му бе съвсем сива, а носът му — дебел и малко чип. Вместо дългия колкото целия му ръст тисов жезъл в ръката си държеше пръчка от слонова кост, която скри в пазвата си.
— Познаваш ли ме? — обърна се той към Арен, широко усмихнат, с енладски акцент. — Никога ли не си виждал вуйчо си?
В двореца на Берила Арен бе срещал магьосници, които променяха своите лица, когато изпълняваха „Подвизите на Моред“, и знаеше, че това е само илюзия. Той запази самообладание и успя да каже:
— О, да, вуйчо Хок!
Но докато жрецът се препираше с пристанищния пазач относно таксата за престой на лодката, Арен продължително го съзерцава, за да се увери, че ще може да го разпознае. Ала вместо да се успокои, както го наблюдаваше, той се разтревожи още повече от преобразяването. Бе прекалено цялостно — туй изобщо не беше Върховният жрец, мъдрият водач и наставник. Таксата на пазача бе твърде висока и Ястреба мърмореше недоволно, докато плащаше. Вървейки с Арен, магьосникът продължи да негодува:
— Това е изпитание за търпението ми — да плащам на пладнешки крадец да пази лодката ми, когато едно полузаклинание би ми свършило двойна работа! Е, добре, такава е цената на маскировката… А и забравих родния си акцент, нали, племенниче?
Те се движеха по една претъпкана, миризлива, бедняшка улица, с наредени от двете страни магазинчета, не по-големи от обикновени сергии, чиито собственици висяха по вратите си сред камари и нанизи стоки и хвалеха високо красотата и евтинията на своите грънци, плетива, шапки, лопати, игли, кесии, бакъри, кошници, ножове, въжета, гайки, спално бельо и всевъзможна друга железария и галантерия.
— Това панаир ли е?
— А? — обади се чипоносият мъж, като приведе сивокосата си глава.
— Панаир ли има, вуйчо?
— Панаир? О, не. Те държат сергиите си през цялата година. Махнете тия рибени кюфтета, госпожо, аз съм закусил.
В същото време Арен се мъчеше да се отърве от един мъж, който носеше табла с шишенца и го следваше по петите, нареждайки:
— Опитай, красиви млади господине, няма да сгрешиш. Ароматът е сладък като розите от Нумима, омагьосва жените, опитай, млади господарю на моретата, млади принце.
В този миг Ястреба се озова между търговеца и Арен и рече:
— Що за магии са това?
— Не са магии — запремигва мъжът, като отстъпи назад. — Аз не продавам магии, морски господарю. Само сиропи за подслаждане на вкуса след пиене или корени от хейзия — нищо друго, велики принце!
Той се поклони чак до калдъръма, таблата с шишенцата потракваше и дрънчеше, някои от тях се бяха килнали така, че летливото вещество се процеждаше на розови или лилави капчици.
Ястреба се обърна гърбом, без да проговори, и продължи нататък с Арен. Скоро тълпите от хора оредяха и магазините станаха отчайващо бедни. Единствените стоки под малките навеси бяха тук шепа извити пирони, там счупено чукче за хаван или някое старо чепкало. Тази оскъдица отвращаваше Арен по-малко от богатия край на улицата, където се бе почувствал задавен, задушен от напора на стоките и от крещящите гласове: „Купете, купете!“ А окаяният търговец го беше потресъл. Той си спомни прохладните, светли улици на своя северен град. Никой в Берила не би се унижил тъй пред един странник, помисли си момчето.
— Какъв противен народ! — каза на глас.
— Насам, племенниче — бе отговорът на другаря му. Те свърнаха встрани по тясна уличка между високи червени стени без прозорци, която пресичаше склона и минаваше под една арка, украсена с излинели знамена, а после излязоха на неравен слънчев площад — още един пазар, натъпкан с павилиони и сергии, гъмжащ от хора и насекоми;
По края на площада имаше мъже и жени, които седяха или лежаха по гръб неподвижни. Устните им бяха странно почернели сякаш от болест и около тях жужаха мухи и се събираха на рояци като гроздове стафиди.