— С всичко това е свършено — произнесе той. — С всичко е свършено.
Пристъп на кашлица го преви надве. Изплю чернилка. Когато се изправи, застана безразличен, разтреперан, като че забравил за какво говореха.
Арен отново го наблюдаваше като хипнотизиран. Бе застанал в ъгъла до едната от двете гигантски фигури край вратата — статуи с вратове, огънати под тежестта на фронтона, и възлести мускулести тела, които само частично изпъкваха от стената, сякаш се бяха борили да се отскубнат от мрамора и да оживеят, но по средата се бяха предали. Вратата, която охраняваха, бе изгнила по краищата. Къщата, навремето дворец, сега стоеше запусната. Тъжните, изваяни лица на гигантите бяха очукани и покрити с лишеи. Между тези замислени фигури мъжът, наричан Заека, стоеше хилав и слаб. Очите му бяха мрачни като прозорците на празната къща. Той вдигна сакатата си ръка към Ястреба и простена: „Подари нещо на един беден инвалид, господарю…“
Жрецът се навъси сякаш от болка или срам. Арен почувства, че за миг съзира истинското му лице изпод маската. Спътникът му пак постави длан върху рамото на Заека и му каза тихо няколко думи на магическия език, който Арен не разбираше.
Но Заека разбра. Той се вкопчи с единствената си ръка в Ястреба и изрече със заекване:
— Ти все още можеш да говориш… да говориш… Ела с мене, ела…
Жрецът погледна към Арен и кимна.
Поеха надолу по стръмните улици към една от клисурите между трите хълма на Хорт. Докато слизаха, пътеките ставаха все по-тесни, тъмни и тихи. Небето бе само бледа ивица между надвисналите стрехи; от двете страни на улицата стените бяха усойни. В дъното на клисурата течеше поток, който вонеше като открит отточен канал. По бреговете между извитите мостове бяха струпани къщи. Заека свърна в тъмния вход на една от тях и изчезна като духната свещ. Те го последваха.
Неосветените стълби скърцаха и се клатеха под краката им. На върха Заека побутна някаква врата и когато я отвори, те видяха къде се намират: празна стая със сламен дюшек в ъгъла и неостъклен прозорец, чиито кепенци пропускаха слаба, прашна светлина.
Заека се обърна с лице към Ястреба и отново улови ръката му. Устните му се движеха и той произнесе със запъване:
— Драконът… драконът…
Ястреба твърдо отвърна на погледа му, без да продума.
— Не мога да говоря — отрони Заека, пусна ръката му, сви се на голия под и заплака.
Жрецът коленичи до него и нежно му заприказва на Древната реч. Арен стоеше до затворената врата с длан върху дръжката на камата. Сивата светлина и прашната стая, двете коленичили фигури, мекият странен звук от гласа на жреца, който използваше езика на драконите — всичко се сливаше като сън, без връзка с действителността и с изтичащото време.
Заека бавно се изправи. Изтупа колене със здравата си ръка и скри сакатата зад гърба си. Огледа се, зяпна към Арен. Сега виждаше онова, което гледаше. После се обърна и седна на дюшека. Арен остана прав, на стража. Ала с простотата на човек, прекарал детството си без всякакво обзавеждане, Ястреба се настани с кръстосани крака на голия под.
— Разкажи ми как загуби изкуството си и езика на своето изкуство — каза той.
Известно време Заека не отговори. Започна да се удря с чокана по бедрото рязко и неспокойно и накрая пророни, изплювайки думите на тласъци:
— Те ми отрязаха ръката. Не мога да правя заклинания. Отрязаха ми ръката. Кръвта й изтече и тя изсъхна.
— Но това е станало, след като си загубил силата си, Заеко, иначе те не биха могли да го сторят.
— Силата…
— Силата над ветровете, над вълните, над хората. Ти ги наричаше с техните имена и те ти се подчиняваха.
— Да, спомням си, че бях жив — рече мъжът с тих, дрезгав глас. — И знаех думите и имената…
— Сега мъртъв ли си?
— Не. Жив. Жив съм. Само че някога бях дракон… Не съм мъртъв. Понякога спя. Сънят е близък до смъртта, всеки знае туй. Мъртвите се движат в съня, всеки го знае. Те идват живи при тебе и ти казват много неща. Излизат от смъртта в сънищата. Има път. И ако ги последваш твърде надалеч, въпреки всичко има път назад. Въпреки всичко. Можеш да го откриеш, ако знаеш къде да търсиш. И ако кскаш да платиш цената.
— Каква е тази цена? — гласът на Ястреба плуваше в сумрачния въздух като сянката на падащо листо.
— Животът — какво друго? С какво можеш да откупиш живота освен с живот?
Заека се люлееше напред-назад върху сламеника си с лукав, тайнствен блясък в очите.
— Виждаш ли — каза той, — те могат да отсекат ръката ми. Могат да отсекат главата ми. Но това няма значение. Аз мога да намеря пътя за връщане. Зная къде да търся. Само хора, притежаващи силата, могат да отидат там.