— Имаш предвид магьосници?
— Да.
Заека се поколеба,сякаш претегляше думата няколко пъти, не желаеше да я изрече.
— Хора, притежаващи сила — повтори той. — И те трябва… трябва да я отдадат. Да платят.
После млъкна, сякаш думата „платят“ накрая му бе напомнила за нещо и мъжът осъзна, че пилее сведения, вместо да ги продава. Нищо повече не можеше да се измъкне от него, дори намеци и пелтечене за „обратния път“, в които Ястреба, изглежда, намираше смисъл. Доста скоро жрецът се изправи.
— Добре, полуотговорите не са отговор — кимна той — и същото е със заплащането.
И ловко като илюзионист подхвърли една златна монета върху сламеника пред Заека.
Заека я вдигна. Погледна нея, Ястреба и Арен, като рязко местеше глава.
— Почакайте — заекна домакинът.
Щом ситуацията се промени, той загуби контрол над нея и сега безуспешно диреше онова, което искаше да каже.
— Довечера — изрече най-сетне. — Почакайте. Довечера. Имам хейзия.
— Аз не се нуждая от нея.
— Ще ти покажа… Ще ти покажа пътя. Довечера. Ще те взема. Ще ти покажа. Ти можеш да стигнеш там, защото ти… ти си… — той затърси думата, докато Ястреба каза:
— Аз съм магьосник.
— Да. И така, ние можем — ние можем да стигнем там. По пътя. Когато сънувам. В съня. Виждаш ли? Аз ще те взема. Ти ще дойдеш с мене до пътя… до пътя.
Ястреба стоеше сериозен и замислен в средата на мрачната стая.
— Може би — промълви той накрая. — Ако дойдем, ще бъдем тук по тъмно.
После се обърна към Арен, който веднага отвори вратата, нетърпелив да си тръгнат.
Усойната сенчеста улица изглеждаше светла като градина след стаята на Заека. Те се за изкачваха към центъра на града по най-краткия път — стръмна каменна стълба между обрасли с бръшлян стени. Арен вдишваше и издишваше подобно морски вълк:
— Ух! Смяташ ли да ходиш пак?
— Ами да! Ако не успея да получа същите сведения по по-безопасен начин. Възможно е той да ни устрои клопка.
— Но ти не си ли защитен от крадци и други подобни?
— Защитен? — повтори Ястреба. — Какво имаш предвид? Мислиш ли, че вървя увит в заклинания като старица, която се страхува от ревматизъм? Нямам време за туй. Маскирам лицето си, за да скрия какво търсим — и толкоз. Ние можем да се пазим един друг. Ала истината е, че няма да успеем да се предпазим от опасности по време на нашето пътешествие.
— Разбира се — отвърна Арен решително, разгневен, засегнат в своята гордост — Аз не се стремя към това.
— Чудесно — рече жрецът неумолимо и все пак добронамерено, което успокои яда на Арен.
Всъщност принцът беше озадачен от собствения си гняв, никога не бе помислял да говори по такъв начин на Върховния жрец. Но въпреки всичко той беше и не беше Върховният жрец, този Хок с чипия нос и ъглестите, недообръснати бузи, чийто глас веднъж принадлежеше на един човек, а после на друг: просто съмнителен непознат.
— Има ли някакъв смисъл в онова, което каза той — запита Арен, защото не копнееше да се връща в оная мрачна стая над вонящата река. — Цялото това дъра-бъра за живота и смъртта и как да се завърнеш обратно с отрязана глава?
— Не зная дали има смисъл. Аз исках да говоря с магьосник, който е загубил силата си. Той твърди, че не я е загубил, а я е отдал, продал. За какво? Живот за живот, каза той. Сила за сила. Не, аз не го разбирам, ала си струва да бъде чут.
Непоколебимият разум на Ястреба засрами още по-вече Арен. Той се почувства капризен и раздразнителен като дете. Заека го бе хипнотизирал, но сега, когато хипнотичното въздействие беше нарушено, той усети силно отвращение, сякаш бе изял нещо гадно. Реши да не проговаря повече, докато не се овладее. В следващия момент стъпи накриво по изтритите хлъзгави стълби, подхлъзна се и едва се задържа, като си ожули ръцете на камъните.
— О, проклет да е този мръсен град! — избухна той гневно. А жрецът сухо отговори:
— Мисля, че не се нуждае от проклятие. Наистина в Хорт имаше нещо много грозно, то се чувстваше в самия въздух — човек би могъл сериозно да си помисли, че над него тегне проклятие. Това обаче не беше присъствие на нещо определено, а по-скоро отсъствие, отслабване на определеностите, като болест, която скоро заразяваше духа на всеки посетител. Дори топлината на следобедното слънце бе нездрава — твърде тежка горещина за месец март. Площадите и улиците бяха оживени от работа и движение, но нямаше нито ред, нито благоденствие. Стоките бяха некачествени, цените високи, а пазарът несигурен както за продавачите, така и за купувачите, защото бе пълен с крадци и скитнически банди. Рядко се срещаха жени по улиците, и то само на групи. Това беше град без закон и управа. Говорейки с хората, Арен и Ястреба скоро научиха, че всъщност в Хорт няма нито кмет, нито общински съвет, нито владетел. Някои от хортските управители се бяха оттеглили, други бяха умрели, а трети — убити. Различни началници господстваха над различни части от града, пристанищните пазачи своеволничеха на пристана и пълнеха джобовете си и т.н. Нямаше градски център. Независимо от непрестанната си дейност хората изглеждаха без цели. На занаятчиите сякаш им липсваше желание да работят добре. Даже крадците крадяха, понеже само това умееха да правят. Целият шум и пъстрота на големия пристанищен град се открояваха тук, на повърхността, но навсякъде по краищата му седяха неподвижни онези, които дъвчеха хейзия. А под повърхността нещата не изглеждаха съвсем реални — дори лицата, звуците, миризмите. Те избледняваха от време на време през този дълъг топъл следобед, докато Ястреба и Арен се разхождаха из улиците и разговаряха с един или друг човек. Биха могли даже да изчезнат напълно — раираните сенници, мръсният калдъръм, цветните стени и цялата жизненост на битието, — превръщайки Хорт в град-сън, тъжен и пуст в слънчевата мараня.