Едва в горния край на града, където късно следобед отидоха да починат, това болезнено усещане за бълнуване ги напусна за малко.
— В тоя град няма щастие — бе казал Ястреба преди няколко часа.
И сега, след дългото напразно скитане и безплодните разговори с непознати, той изглеждаше уморен и навъсен. Маската му бе станала леко прозирна; някаква суровост и мрачност се прокрадваха зад фалшивото лице на морския търговец. Арен не успя да се отърси от сутрешната си раздразнителност. Седяха на острото стърнище на хълма под сенките на една горичка от дървета — тъмнолисти и гъсто напъпили в червено, а някои разцъфнали. Оттам градът не се виждаше, личаха само керемидените му покриви, наредени стъпаловидно по посока на морето. Заливът разтваряше широко брегове, сиво-син под пролетната омара, опънал се до хоризонта. Нямаше очертания, нито граници. Те седяха и съзерцаваха огромното синкаво пространство. Съзнанието на Арен се прочисти, готово да посрещне и поздрави света.
Когато отидоха да пият от едно бистро поточе наблизо, спускащо се по кафявите скали от извора си в някаква богаташка градина на хълма зад тях, той пи жадно и потопи главата си направо под студената вода. После се изправи и си спомни стиховете от „Подвизите на Моред“:
Ястреба се засмя и той също се усмихна. Тръсна глава като куче и светлите ситни капчици се разлетяха в късната златна слънчева светлина.
Трябваше да напуснат горичката и да слязат отново из улиците. След като вечеряха на една сергия, където се продаваха мазни рибени кюфтета, нощта вече бе надвиснала във въздуха. Тъмнината се спусна бързо из тесните улички.
— Ще трябва да вървим, момче — каза Ястреба и Арен попита:
— Къде, на лодката ли?
Но принцът знаеше, че не става дума за лодката, а за къщата над реката с празната, прашна и отвратителна стая.
Заека ги чакаше на входа.
Той запали газена лампа и ги поведе нагоре по черното стълбище. Мъничкият пламък непрекъснато трепкаше в ръката му, като хвърляше широки, бързи сенки по стените.
Сакатият бе сложил още един чувал със слама за гостите си, ала Арен зае място върху голия под до вратата. Тя се отваряше навън и за да я охранява, би трябвало да седне от външната й страна. Обаче този черен като яма коридор му беше твърде неприятен, пък и искаше да държи Заека под око. Вниманието на Ястреба, а може би и неговата сила щяха да бъдат обърнати към онова, което домакинът имаше да му казва или показва, на Арен се падаше задачата да стои нащрек срещу евентуално мошеничество.
Заека се държеше по-изправен и трепереше по-малко, бе измил устата и зъбите си; в началото говореше доста разумно, макар и с вълнение. Очите му бяха толкова тъмни под светлината на лампата, че изглеждаха като очите на животно, без бяло. Той се запрепира с Ястреба, подтиквайки го да дъвче хейзия.
— Аз искам да те взема, да те взема с мене. Трябва да тръгнем по един и същ път. Скоро аз поемам, независимо дали ти си готов или не. Трябва да вземеш хейзия, за да ме последваш.
— Мисля, че мога да те следвам.
— Не и където аз отивам. Това не е… заклинателство. — Той, изглежда, не можеше да произнесе думите „магьосник“ и „магьосничество“. — Зная, че ти можеш да достигнеш… мястото, стената. Но не е там. По друг път е.