— Продължавай да биеш! Какво има? — изръмжа дрезгавият, съскащ глас от носа на кораба. Ала отговор не се чу.
Корабът се заклати леко в тихото море. Отвъд смътно откроените перила на палубата не се виждаше нищо — само пустош. Корабът застърга о нещо. Прозвуча силен шум в тази мъртва, необикновена тишина и мрак.
— Сигурно излязохме на сушата — прошепна един от пленниците, обаче гласът му потъна в мълчание.
Мъглата избледня, сякаш разтворена от светлина. Арен ясно зърна главите на окованите до него хора, ситните капчици влага, които блещукаха в косите им. Корабът пак се залюля, момчето се изпъна, доколкото му позволяваха веригите, и проточи врат, за да види по-надалеч. Мъглата светеше над палубата сякаш лунно сияние зад тъничък облак, студена и лъчиста. Гребците седяха подобно истукани. Хората от екипажа бяха застанали в средата на кораба и очите им блестяха. Сам на палубата стоеше мъж и светлината струеше от него — от лицето, ръцете, от жезъла му, който пламтеше като разтопено сребро.
Една тъмна сянка се бе свила в краката на този сияен човек.
Арен се опита да каже нещо, но не успя. Обгърнат във великолепието на тая светлина, Върховният жрец се приближи до него и коленичи на палубата. Арен по-чувства как дланта му го докосва и чу гласа му. Усети как се свличат веригите от китките и тялото му. Трюмът кънтеше от дрънчене на окови. Но никой не се помръдна. Само Арен пробва да се изправи, ала не можа, схванат от продължителната неподвижност. Върховният жрец хвана здраво ръката му и с тази подкрепа той изпълзя от товарния трюм и се сгуши на палубата.
Жрецът се отдалечи от него и величието му озари замръзналите лица на гребците. Спря се пред мъжа, свит долу до перилата.
— Аз не наказвам — произнесе твърдият, отчетлив глас, хладен като магическата светлина в мъглата. — Но в името на справедливостта, Егре, ще поема този грях върху себе си: нека гърлото ти онемее до деня, в който откриеш една дума, достойна да бъде изречена.
Той се върна при Арен и му помогна да се изправи на крака.
— Ела, момче — каза чародеят и с негова помощ Арен закуцука напред и едва ли не пълзешком се строполи в лодката, която се люлееше долу, отстрани на кораба. Това беше „Взор“ с платно като крило на нощна пеперуда в мъглата.
Все тъй в тишина и мъртво спокойствие светлината се стопи, а лодката се отдели от кораба. Галерата, димният мачтов фенер, неподвижните гребци, черният профил на трюма изчезнаха почти на мига. На Арен му се стори, че чува викове, но те бяха слаби и скоро се загубиха. Не след дълго мъглата започна да се раздира и изтънява и се стопи в мрака. Те излязоха под звездите и тиха като нощна пеперуда, „Взор“ се понесе по морето в ясната нощ.
Ястреба зави Арен с одеяло и му даде да пие. Седеше с ръка върху рамото му, когато момчето внезапно се разплака. Той нищо не каза, ала в докосването му имаше нежност и сигурност. Арен почувства как му олеква от топлината, плавното движение на лодката, сърдечното облекчение.
Погледна към спътника си. Никакво неземно сияние не обграждаше тъмното му лице. То едва се виждаше на светлината на звездите.
Лодката летеше омагьосана. Вълните шепнеха край нея, сякаш удивени.
— Кой беше мъжът с каишката?
— Лежи спокойно. Пиратът Егре. Носи тая каишка, за да прикрива белега, получен навремето, когато му посекли врата. Явно от разбойничество е стигнал до търговия с роби. Но този път сметките му излязоха криви.
В равния, тих глас се долови нотка на доволство.
— Как ме откри?
— С магия, с подкуп… Загубих много време. Не исках да се разбере, че Върховният жрец и Наставник на Роук се рови из бордеите на Хорт. Щеше ми се да запазя маскировката си. Обаче се наложи да издирвам този или онзи и когато накрая разбрах, че корабът с робите е отплавал преди зазоряване, загубих търпение. Взех „Взор“, повиках в платната й вятър сред мъртвото дневно затишие и за известно време споих веслата на всеки кораб в залива за халките — как ще обяснят това, щом магията била лъжа и въздух, си е тяхна работа. Но в бързината и гнева си пропуснах и задминах кораба на Егре, който се бе насочил на югоизток, за да избегне плитчините. Тоя ден нищо не ми се удаваше лесно. В Хорт не може да ти провърви… Най-сетне направих заклинание за намиране и стигнах до кораба в мрака. Няма ли да поспиш сега?
— Няма нужда, чувствам се много по-добре.
Лека треска замени студените тръпки и Арен наистина беше добре — тялото му бе отпуснато, ала мисълта му скачаше от едно на друго.
— Скоро ли се свести? Какво стана със Заека?
— Свестих се на разсъмване. Имам късмет, че главата ми е корава. Зад ухото си нося цицина с разрез като пукната краставица. Заека го оставих да спи упоен.