Както седеше, Арен ровеше с пръсти живия мъх, пораснал в пукнатините на мраморната настилка, и след кратка пауза изрече:
— Ще постъпя така, както повеляваш. Гласът му, добил плътност едва през последните години, сега прозвуча тънък и дрезгав.
— Дългът ти е не към мен, а към твоя баща — бяха думите на Върховния жрец.
Погледът му се задържа върху Арен и този път момъкът вдигна очи. Решил да се покори изцяло на волята му, Арен забрави себе си и чак тогава видя истински Върховния жрец — най-могъщия магьосник в цяла Землемория, мъжа, затъкнал Черния кладенец на Фъндор, сдобил се с пръстена на Ерет-Акбе от Гробниците на Атуан и построил неуязвимата крайморска дига на Неп; моряка, който познаваше всички морета от Астоуел до Селидор; единствения жив господар на драконите. Това бе той, коленичил до водоскока — нисък, не млад човек, с тих глас и очи, дълбоки като свечеряване.
Арен скочи от мястото си и целият трескав, тържествено падна на колене.
— Повелителю — с пресъхнало гърло промълви той, — позволи ми да бъда твой слуга!
Напуснало го бе цялото му самообладание, лицето му гореше, гласът му трепереше.
На хълбока му, в ножница от чисто нова кожа, с орнаменти в червено и златно, висеше меч. Самият меч беше скромен, с доста износена кръстата дръжка от сребрист бронз. Той нетърпеливо го изтегли и поднесе дръжката му на Върховния жрец, както васал на своя владетел.
Върховният жрец не вдигна ръка да го докосне. Само погледна към него и после към Арен.
— Твой е, не мой — рече жрецът — и ти не си ничий слуга.
— Но баща ми каза да остана в Роук, докато открия откъде идва злото или усвоя някое умение. Аз не владея никаква изкусност, мисля, че не притежавам сила, но сред моите предци е имало магьосници и ако успея по някакъв начин да се науча да бъда полезен…
— Твоите предци са били първо крале — произнесе Върховният жрец — и едва тогава магьосници.
Той стана и с тиха, енергична стъпка се приближи до Арен, взе ръката на момчето и го накара да се изправи.
— Благодарен съм ти за готовността да ми служиш. И макар да не приемам сега, възможно е след като обменим мнения по всичко, да приема. Предложението на една благородна душа не бива да се отхвърля с лекота. Нито пък да се отклонява мечът на един син на Моред!… Сега върви! Онзи момък, който те доведе тук, ще се погрижи да се нахраниш, измиеш и отпочинеш. Върви! — и той леко побутна Арен между плещите — фамилиарност, която никой дотогава не си бе позволявал и която, проявена от всеки друг, би възмутила младия принц. Но докосването на Върховния жрец беше като потупване с меч по рамото за рицарско посвещаване.
Арен бе дейно момче, което се радваше на игрите, изпитваше гордост и удоволствие от уменията на тялото и ума, упражняваше без усилие задълженията си по церемониала и управлението, които съвсем не бяха лесни и прости. И все пак не се беше посвещавал изцяло на нищо. Всичко му се бе удавало с лекота и всичко бе постигал с лекота. Всичко беше игра и той я играеше с любов. Но сега докоснаха нещо дълбоко у него, събудено не от игра или мечта, а от честта, надвисналата опасност и мъдростта; от едно прорязано от белези лице, тих глас и мургава ръка, която носеше — небрежна към всемогъществото му — тисовия жезъл с инкрустираната от сребро върху черната дървесина загубена Руна на кралете.
И тъй, мигом бе направена първата крачка извън детството, без озъртане напред или назад, безрезервно и безусловно.
Забравил учтивите сбогувания, той се завтече към вратата, смутен, сияещ, покорен. А Гед, Върховният жрец, дълго гледа след него.
Гед постоя известно време под ясена близо до водоскока, сетне вдигна лице към окъпаното от слънцето небе и промълви полугласно, сякаш се обръщаше към водоскока: „Благ е пратеникът, ала зли са известията.“ Водоскокът не го чу, а продължи да ромоли на своя сребърен език и той остана няколко минути заслушан. После се упъти към друга врата, която Арен не забеляза, пък и малцина биха могли да я съзрат, колкото и внимателно да се вглеждат.
— Повелителю на вратата — обърна се той. Показа се дребен човек на неопределена възраст. Млад не беше, тъй че трябваше да се нарече стар, но и тази дума не му подхождаше. Лицето му с цвят на слонова кост бе сухо, приятна усмивка очертаваше дълги бръчки по страните му.
— Какво има, Гед? — запита той.
Бяха сами, а Вратарят бе един от седмината на света, които знаеха името на Върховния жрец. Останалите бяха: Повелителят на имената от Роук; Оджиън Мълчаливия — жрецът на Ри Алби, който много отдавна в Гонтската планина даде това име на Гед; Бялата владетелка на Гонт, господарката на пръстена; селският магьосник в Ифиш, на име Веч; и пак в Ифиш жената на един дърводелец, майка на три момичета, невежа в магията, но мъдра в други неща, чието име бе Яроу; накрая, от другата страна на Землемория, далеч на запад, два дракона — Орм Ембар и Калесин.