„Мемеас“ („Ще дойда“). И издигна тисовия си жезъл. Драконът отвори челюсти — кълбо дим се изви от тях в дълга арабескова фигура. Златистите криле изплющяха подобно гръм, вдигайки огромен вятър, който миришеше на изгоряло. Изви се и мощно полетя на север.
Саловете бяха притихнали. Чуваше се само как децата тихо хленчат и проплакват, а жените ги успокояват. Някои мъже излизаха от морето и се качваха горе, малко засрамени. А забравените факли догаряха под първите лъчи на слънцето.
Жрецът кимна към Арен. Лицето му беше озарено като от радост или проблясък на гняв, но той изрече спокойно:
— Трябва да тръгваме, момче. Вземи си сбогом и ела.
Магьосникът се обърна, благодари на вожда и се прости с него. После премина от големия сал през други три, все още допрени за танца, докато стигна до сала, към който бе вързана „Взор“. Лодката бе следвала града на салове в бавното му плаване на юг, люлеейки се празна отзад. Ала сега децата на откритото море бяха налели изпразнената бъчонка със скътана дъждовна вода и попълнили хранителните запаси в знак на почит към гостите — защото много от туземците вярваха, че Ястреба е едно от Свещените същества, приело формата на човек вместо на кит. Когато Арен пристигна, той беше вдигнал платното. Принцът отвърза въжето и скочи в лодката. В същия миг тя се отдели от сала и платното й се опъна като при силен вятър, макар че духаше само слаб утринен бриз. Извъртя се и полетя на север в посоката на дракона, лека като перце, носена от вятъра.
Щом Арен се обърна, градът на саловете вече приличаше на разпилени по морето ситни тресчици и вейки — заслоните и прътовете на факлите. Скоро и те се загубиха в отблясъците на утринното слънце по водата. „Взор“ летеше напред. Носът й пореше вълните и изпод него хвърчаха кристални пръски, които заслепяваха очите.
Никой земен вятър не би подел тази малка лодка така бързо освен по време на буря и тогава тя би могла да потъне в разбеснелите се вълни. Не земен вятър, а магическо слово и сила я караха тъй устремно да лети. Жрецът дълго време стоя до мачтата, зорко наблюдавайки. Накрая седна на старото си място до лоста на кормилото, постави ръка върху него и погледна към Арен.
— Това беше Орм Ембар — каза той. — Драконът на Селидор, родственик на Великия Орм, който уби Ерет-Акбе и бе убит от него.
— Търсеше ли някого, повелителю? — попита Арен, защото не беше сигурен дали жрецът е отправил към дракона приветствие или заплаха.
— Търсеше мене. Драконите винаги намират онова, което дирят. Той дойде, за да поиска помощта ми — и магьосникът се позасмя. — Не бих повярвал, ако ми кажеха, че един дракон е потърсил помощта на човек. При това точно този! Той не е най-старият, макар че е доста стар. Но е най-могъщият. И не крие името си, както са длъжни да правят това драконите и хората. Няма страх, че някой ще го надвие. Много отдавна, в Селидор, той ме остави жив и ми довери една голяма истина. Каза ми как Руната на кралете може да бъде открита отново. На него дължа пръстена на Ерет-Акбе. Ала никога не съм мислил, че ще върна такъв дълг на такъв заемодател.
— Какво желае Орм Ембар?
— Да ми покаже пътя, който търся — отговори жрецът по-мрачно.
И след кратко мълчание добави:
— Думите му бяха: „Има на запад друг Господар на драконите. Той иска да ни унищожи и неговата сила е по-голяма от нашата.“ Аз го попитах: „Дори от твоята ли, Орм Ембар?“, а той отвърна: „Дори от моята. Нуждая се от теб. Последвай ме бързо.“ И така, аз приех поканата, подчиних се.
— Нищо повече ли от това не знаеш?
— Ще узная още.
Арен намота въжето на котвата и го прибра, погрижи се за някои други дреболии около лодката, но през цялото време у него, като опънати тетива, звънтеше напрегнато вълнение, звучеше в гласа му и накрая момчето каза:
— Това е по-добър водач от другите! Ястреба го погледна и се засмя.
— Да — съгласи се той. — Този път, струва ми се, няма да загубим посоката.
Така започна голямото им препускане през морската шир. Хиляда мили и повече деляха неотбелязаните на картата владения на хората от саловете и остров Селидор, който от всички области на Землемория е най-далеч на запад. Ден след ден изгряваше сияен на кръгозора и залязваше, обагрен в червено. Под златната арка на слънцето и сребърната колесница на звездите лодката летеше сам-сама сред цялото море.
Понякога в далечината се струпваха буреносните облаци на късното лято и хвърляха лилави сенки на хоризонта. Тогава Арен наблюдаваше как жрецът се изправя и с думи и жестове призовава облаците да прилетят към тях и да изсипят дъждовете си над лодката. Проблясваше светкавица, изтрещяваше гръм, но жрецът все стоеше с вдигната ръка, докато дъждът не се излееше върху него и Арен и в приготвените съдове, над „Взор“ и морето, шибайки вълните с огромната си мощ. Двамата с принца се усмихваха доволно, защото храна имаха достатъчно, макар и не в излишък, обаче вода им бе необходима.