— Те нямат вожд — рече Ястреба. — Нямат крал. Всички благородници и магьосници са се оттеглили, потънали в собствените си представи, заети да търсят вратата, която ще ги отведе отвъд смъртта. Така беше на Юг и предполагам, че и тук е така.
— И всичко това е дело на един човек — на оня, за когото говореше драконът? Изглежда невероятно.
— Защо не? Ако имахме Единен крал на всички острови, той също щеше да бъде един човек и да управлява. Един човек може да руши тъй, както може и да владее — да бъде крал или антикрал.
В гласа му отново се долавяше онази насмешка или предизвикателство, които дразнеха Арен.
— Кралят има прислужници, войни, вестоносци, съветници. Той управлява чрез своите слуги. Къде са слугите на този антикрал?
— В нашето съзнание, момчето ми. В нашето съзнание. Предателят е нашето аз, онова аз, което вика: „Искам да живея! Нека светът се продъни, само и само аз да живея!“ Дребната невярна душица вътре у нас, невидима като паяк в мрака. Тя говори във всички хора, обаче малцина я разбират. Магьосниците, певците, творците. А също и героите — ония, които искат да осъществят себе си. Да осъществиш себе си е нещо рядко, велико. А пък да се осъществиш завинаги — не е ли туй още по-велико?
Арен рязко погледна Ястреба в очите:
— Искаш да кажеш, че не е по-велико. Но обясни ми защо. Бях дете, когато тръгнах на това пътешествие. Не вярвах в смъртта. Оттогава научих нещо — може би немного, ала все пак нещо: научих се да вярвам в смъртта. Но не се научих да я приемам с радост, да посрещам с добре дошла моята или твоята гибел. Ако обичам живота, нямам ли право да мразя неговия край?
Учителят на Арен по фехтовка в Берила беше мъж към шестдесетте, нисък, плешив, хладнокръвен. Години наред принцът изпитваше неприязън към него, макар че го познаваше като изключителен фехтовчик. Ала веднъж по време на упражненията той издебна преподавателя си и го обезоръжи; и никога не можа да забрави невероятното, неочаквано щастие, което внезапно озари студения лик на неговия учител, надеждата, радостта — равен, най-сетне равен! От този ден нататък учителят по фехтовка го обучаваше безпощадно и винаги когато се дуелираха, върху лицето на стария мъж се появяваше същата неизменна усмивка, толкова по-лъчезарна, колкото по-упорито се биеше Арен. Сега тя грееше върху лицето на Ястреба.
— Живот без край — изрече жрецът. — Живот без смърт. Безсмъртие. Всяка душа копнее за него, силата на тоя копнеж е нейното здраве. Но бъди внимателен, Арен. Ти си човек, който може да постигне това желание.
— И тогава?
— Тогава — ето резултата. Тази отрова, попарила земята. Човешките изкуства, потънали в забрава. Певецът — онемял. Окото — сляпо. А после? Самозван крал на престола. На престола завинаги. Вечно с едни и същи поданици. Нито раждане, нито нов живот. Нито деца. Само в смъртното има живот, Арен. Само чрез смъртта се постига възраждане. Хармонията не е неподвижност. Тя е движение — вечно преобразяване.
— Но как може цялостната Хармония да бъде застрашена от действията на един човек, от живота на един човек? Това сигурно не е възможно. Недопустимо е… — той се поколеба.
— Кой обаче допуска? Кой забранява?
— Не зная.
— Аз също.
Едва ли не сърдито, настойчиво Арен попита:
— Тогава как можеш да бъдеш толкова сигурен?
— Зная какво огромно зло може да стори човекът — отвърна Ястреба н белязаното Му лице се смръщи, ала по-скоро от болка, отколкото от гняв. — Зная го, защото съм го извършвал. Извършвал съм същото това зло, воден от същата тази гордост. Отварял съм вратата между световете. Само процеп, малък процеп, единствено за да докажа, че съм по-силен от самата смърт. Бях млад н не бях срещал смъртта — като тебе… И Върховният жрец Немерл трябваше да отдаде цялата си мощ, цялото си умение и живота си, за да затвори тази врата. Лицето ми носи белега, който оная нощ остави върху мене Но него уби. О, вратата между мрака и светлината може да бъде отворена, Арен. Нужна е голяма сила, ала това може да бъде сторено. Обаче да я затвориш отново — то е друга работа.
— Но при теб навярно не е било същото…
— Защо? Защото съм добър ли? В окото на Ястреба пак проблесна онази студенина като от шпагата на учителя по фехтовка.
— Какво е добър човек, Арен? Който не върши зло ли? Който не би отворил вратата към мрака? Който не носи мрака у себе си? Вгледай се отново, момчето ми. Вгледай се по-надалеч. Туй, което ще научиш, ще ти бъде нужно, за да стигнеш там, където отиваш. Взри се у себе си. Нима не чу гласа, който те повика: „Ела“? Нима не го последва?
— Да. Ала аз… аз мислех, че това е неговият глас.
— Неговият е. Но е и твоят. Той говори на теб и на всички, които могат да чуят, със собствения им глас.