— Защо тогава и ти не го чуваш?
— Защото не желая! — отвърна Ястреба яростно. — Аз съм роден с могъщество, както и ти. Обаче ти си млад. Стоиш на границите на много възможности, в страна на сенки, в царство на сънища. И чуваш гласа, който ти казва: „Ела“. Както навремето се случи с мене. Но аз съм вече стар. Моят избор е направен. Извършил съм онова, което е трябвало. Стоя в светлина и виждам собствената си смърт. И съм разбрал, че една е силата, достойна за притежание. Силата не да вземаш, а да приемаш. Не да трупаш, а да даваш.
Джесидж беше останал далеч назад — снньо петно в морето.
— Значи аз съм негов слуга — рече Арен.
— Да. А аз твой.
— Ала кой е той тогава? Какъв е?
— Мисля, че е човек.
— Човекът, за когото ми разказа веднъж — заклинателят от Хавнър, който викал мъртвите? Дали е същият?
— Напълно е възможно.
— Но нали каза, че е стар, че си го познавал отдавна? Не е ли вече мъртъв?
— Възможно е — рече Ястреба.
И повече никой не проговори.
Тази нощ морето бе цялото огнено. Островърхите вълни, които пореше „Взор“, и всяко движение на рибите под повърхността на водата се очертаваха и оживяваха от някаква светлина. Арен седеше хванат за планшира, положил глава върху ръката си, и съзерцаваше тия вити дъги и вихрушки от сребристо лъчение.
Той потопи длан в морето, издигна я и от пръстите му леко се порониха светлинки.
— Погледни — кимна той. — Аз също съм магьосник.
— Не ти е дадена тази дарба — отвърна спътникът му.
— Няма да съм ти от голяма полза без нея — каза Арен, взрян в неспокойните отблясъци на вълните, — когато се изправим пред врага.
Защото се бе надявал, от самото начало се бе надявал, че Върховният жрец е избрал него и само него за това пътуване, понеже притежава скрита вродена сила, унаследена от прародителя Моред, която ще му се открие във върховна нужда и черен час. И той ще спаси себе си, своя повелител и целия свят от врага. Но неотдавна отново се беше обърнал към тая надежда и тя му се видя твърде далечна — спомни си как като малчуган изгаряше от желание да постави на главата си бащината корона и плака, щом му забраниха. И този път надеждата му бе прибързана и детинска. Нямаше магическа сила у него. И никога не ще има.
Щеше да дойде времето, когато той ще може и ще трябва да сложи бащината си корона и да управлява като принц на Енлад. Но сега това му се струваше нещо незначително, а родното му място — малко и далечно. И не защото бе изменил на призванието си. Просто неговото призвание бе станало по-голямо, отдадено на по-висша цел и по-върховна надежда. Той също беше разбрал своята слабост и по нея се научи да измерва силата си. Вече знаеше, че е силен. Ала за какво му бе нужна сила, ако нямаше дарование, ако нямаше какво да даде на своя повелител освен покорност и неизменна любов? Щеше ли туй да бъде достатъчно там, където отиваха?
— За да види светлината на свещта, човек трябва да я занесе на тъмно — каза Ястреба и нищо повече.
Арен се опита да се утеши с това, но не го намери много утешително.
Когато се събудиха на другия ден, въздухът и водата бяха посивели. Небето над мачтата се проясни до опаловосиньо, защото мъглата беше паднала ниско. За северни люде, каквито бяха Арен от Енлад и Ястреба от Гонт, мъглата бе добре дошла като стар приятел. Тя нежно обгръщаше лодката, скриваше далечината и те се чувстваха като в позната стая след дълги седмици огряно, голо пространство, брулено от ветровете. Навлизаха в родния си климат и вече бяха навярно на географската ширина на Роук.
А на около седемстотин мили източно от тези застлани с мъгла води, където плаваше „Взор“, ясно слънце грееше в дърветата на Горската обител, в зелената корона на Роукската могила и по високите плочести покриви на Големия дом.
В една от стаите на Южната кула, работно помещение на магьосниците, пълно с епруветки и реторти, с колби и щипци, дебелостенни пещи и малки спиртни лампи, духала, стативи, клещи, пили и тръби, с хиляди кутийки, мускали и запушени шишенца, обозначени с хардийски и още по-тайнствени руни — изобщо с всички пособия на алхимията, духането на стъкло, облагородяването на металите и лечителството, — сред отрупаните маси и пейки стояха Повелителят на промените и Повелителят на призоваването на Роук.
В ръцете си среброкосият Повелител на промените държеше огромен камък, подобен на необработен диамант. Беше скален кристал, оцветен дълбоко в сърцевината си в бледолилаво и розово, но прозрачен като вода. Обаче щом окото се вгледаше в тази бистрота, то откриваше непрозрачност и никакво отражение или образ от околния свят, а само плоскости и все по-дълбоки глъбини, докато потънеше в сън, от който нямаше обратен път. Това бе Камъкът на Шелиет. Отдавна той служеше на принцовете на Уей, понякога като атрибут от тяхното съкровище, понякога като магия за сън, ала от време на време и за по-гибелни цели — защото ония, които дълго и без да разбират гледаха в дълбините на кристала, можеха да полудеят. Но когато на Роук дойде Върховният жрец Геншър от Уей, той донесе със себе си Камъка на Шелиет, понеже в ръцете на един жрец този минерал разкриваше голяма истина. Все пак истината се променя според човека. И Повелителят на промените държеше камъка в шепи, наблюдаваше под изпъкналата му грапава повърхност безкрайните, прозрачни, блещукащи дълбини и разказваше за гледката: