— Земята се вижда така, сякаш стоя на връх Он, в центъра на света, и погледът ми обхваща всичко — чак до най-далечния остров от най-далечния разлив и отвъд него. Всичко е ясно. Съзирам корабите в проливите на Илиен, запалените огнища на Торхивън и покривите на кулата, където се намираме сега. Но отвъд Роук не забелязвам нищо. Няма земи на запад. Няма земи на юг. Не мога да видя Уотхорт, нито островите от Западния разлив, дори и най-близкия от тях, Пендор. Ами Оскил и Ебоскил — къде ли са? Над Енлад се спуска мъгла, някаква сивота като паяжина. Всеки път, щом погледна, изчезват още и още острови, а морето на тяхното място е гладко и неизменно, както преди Сътворението…
Гласът му пресекна на последната дума, сякаш едва достигаше до устните.
Той положи камъка на поставката от слонова кост и се отдалечи. Благото му лице изглеждаше измъчено:
— Кажи ти какво виждаш.
Повелителят на призоваването взе кристала в ръце и го огледа бавно, като че търсеше по грубата му прозрачна повърхност вход за своето видение. Той дълго го държа със съсредоточен израз. Накрая го остави и произнесе:
— Повелителю на промените, аз не виждам много. Откъслечни, мимолетни видения, в които няма завършеност.
Белокосият повелител сключи длани:
— Не е ли това само по себе си странно?
— Защо?
— Често ли очите ти са слепи? — викна Повелителят на промените, обхванат от гняв. — Не виждаш ли, че има… — и той неколкократно заекна, преди да може да продължи, — че има ръка, която скрива погледа ти, както запушва моята уста?
— Ти си твърде възбуден, повелителю — отвърна Призователят.
— Извикай Духа на камъка — каза Повелителят на промените, като се стараеше да се владее, ала произнасяше думите някак сподавено.
— Защо?
— Защо! Защото аз искам това.
— Хайде, повелителю, предизвикваш ли ме — досущ като момченца пред бърлогата на мечката? Да не сме деца?
— Да! Пред онова, което съзирам в Камъка на Шелиет, аз съм дете — уплашено дете. Извикай Духа на камъка. Трябва ли да те моля, повелителю?
— Не — рече високият повелител, но смръщен се извърна от по-възрастния.
После разтвори широко ръце във внушителния жест, с който започват заклинанията в неговото изкуство, вдигна глава и произнесе сричките на призоваването. Докато говореше, в Камъка на Шелиет нахлу светлина. Около него стаята се стъмни и сенките се скупчиха. Когато сенките станаха много дълбоки, а камъкът твърде ярък, Призователят съедини длани и издигна кристала пред лицето си, взрян в неговото лъчение.
Той помълча малко, след туй меко заговори:
— Виждам водоскоците на Шелиет, езерата, басейните и водопадите; сълзящите пещери със сребърни завеси, където папрати растат сред купища мъх, вълнообразните пясъци, водите, които се надигат, водите, които текат; избликването на дълбоки извори изпод земята, тайната и сладостта на източника, на потока…
Той отново потъна в мълчание и остана така, бледен като сребро в светлината на камъка. Сетне внезапно изкрещя, изпусна кристала с трясък и падайки на колене, зарови лице в ръцете си.
Сенките изчезнаха. Лятната светлина изпълваше потъналата в безпорядък стая. Великият камък лежеше непокътнат сред праха и разхвърляните вещи под масата.
Повелителят на призоваването се протегна като слепец и по детски хвана ръката на другия. Пое дълбоко дъх. Накрая се изправи, леко опирайки се на Повелителя на промените, и каза с разтреперани устни в някакъв опит да се усмихне:
— Не бива да приемам твоите предизвикателства, повелителю.
— Какво видя, Торион?
— Видях водоскоците. Видях как те потънаха, как потоците пресъхнаха, а изворите се отдръпнаха. И под тях всичко бе черно и сухо. Ти видя морето преди Сътворението, но аз видях онова… което идва след него… Съзрях разрухата.
Той навлажни устни:
— Как искам Върховният жрец да е тук.