— Може би — говореше едно — всичко от самото начало е било лъжа, всички тези тайнствени изкуства и сили. От всички учителя само Повелителят на ръката все още прави своите номера, а пък те, както знаем, са чиста илюзия. Останалите се спотайват или отказват да вършат каквото и да било, защото измамата им се разкри.
А друго от онези, които слушаха, добави:
— Добре де, какво са вълшебствата? Какво е магьосническото изкуство освен игра с привидностите? Нима то може да спаси човека от смърт или поне да удължи живота му? Ако жреците притежаваха силата, която си приписват, те, разбира се, щяха да живеят вечно!
И момчетата се впуснаха да разказват за смъртта на великите повелители: как Моред е паднал в битка, Нерегер е бил убит от Сивия жрец, Ерет-Акбе — от дракона, как Геншър, последният Върховен жрец, е умрял от болест в леглото си като обикновен смъртен. Някои от момчетата слушаха с удоволствие, защото имаха завистливи сърца; други слушаха и се чувстваха нещастни.
През цялото това време Повелителят на градежа стоеше сам в Горската обител и не допускаше никого в нея.
Само Вратарят, макар да го виждаха рядко, оставаше непроменен. В очите му не бе паднала сянка. Той се усмихваше и предпазваше вратите на Големия дом до завръщането на неговия настоятел.
10. ДРАКОНОВИЯТ ПЪТ
А същият този Настоятел на Острова на мъдреците се събуди целият схванат в студената светла утрин в една малка лодка сред най-далечните води на Западния разлив. Той се надигна с дълбока прозявка и скоро, сочейки на север, каза на своя спътник, който също се прозяваше:
— Погледни! Онези два острова — виждаш ли ги? Това са най-южните острови от Драконовия път.
— Ти имаш ястребов поглед, повелителю — рече Арен, като се взираше сънено в морето, без да забелязва нищо.
— Затова ме наричат Ястреба — отвърна жрецът жизнерадостно, сякаш отърсил се от мрачните мисли и предчувствия. — Не ги ли виждаш?
— Виждам чайки — каза Арен, който разтърка очи и се вгледа в синкаво-сивия хоризонт. Жрецът се разсмя:
— Дори и ястреб не би могъл да зърне чайки от двадесет мили разстояние.
Щом слънцето озари мъглите на изток, малките вити ята, които Арен наблюдаваше във въздуха, започнаха да блещукат като златист прашец, изсипан над водата, като прашинки в слънчев лъч. И принцът осъзна, че това са дракони.
Когато „Взор“ наближи островите, Арен видя как драконите се рееха и кръжаха в утринния вятър и сърцето му подскочи от радост, от щастие, прилично на болка. Величието на всичко тленно се откриваше в този полет. Красотата им таеше страховита сила, дивна първичност и изящество на разума. Това бяха мислещи същества — притежаваха реч, притежаваха древна мъдрост. В очертанията на техния летеж имаше строга, овладяна хармония.
„Аз видях драконите, понесени от утринния вятър, и нищо повече няма значение“ — мислеше Арен, макар че остана безмълвен.
Понякога полетът им рязко се изменяше, кръговете се накъсваха и един или друг дракон изстрелваше от ноздрите си продълговата огнена спирала. Тя се диплеше и оставаше за миг във въздуха, удвоявайки извитата и светла дълга линия на драконовото тяло. Виждайки туй, жрецът забеляза:
— Ядосани са. Играят танца на гнева върху крилете на вятъра.
И след малко добави:
— Вече сме в гнездото на осите.
Защото драконите бяха зърнали мъничкото платно сред вълните и първо един, сетне още един се откъснаха от вихъра на танца и опънали дългите си тела, плавно се спуснаха право към лодката, като пореха въздуха с огромните си криле.
Жрецът погледна към Арен, който седеше на кормилото, понеже идваха бурни насрещни вълни. Момчето го държеше здраво със сигурна ръка, макар и с взор, вперен в маховете на тези криле. Ястреба се обърна успокоен и застанал до мачтата, прибра магическия вятър от платното. Издигна жезъла си и заговори високо.
Като чуха неговия глас и словата на Древната реч, някои от драконите се извиха насред полет, разпръснаха се и се завърнаха на островите. Други спряха и увиснаха във въздуха; саблените нокти на предните им крайници бяха разперени, ала неподвижни. Един измежду тях се спусна ниско над водата и се приближи към човеците. С два маха на крилете той бе вече над лодката. Безлюспестият му корем леко докосна мачтата. Арен видя сбръчканата незащитена плът между раменната ключица и гърдите, която наред с очите е единствената уязвима част от тялото на дракона, освен ако копието, което го пробожда, не е силно омагьосано. Димът, излизащ от огромната зъбата уста, го задуши и навя мирис на гнило, от който той потръпна и започна да му се повдига.