Сянката отмина. Но се върна все така ниско и тоя път Арен усети как страшилището всмука дълбоко въздух като тяга на пещ, преди да изпусне пара. Чу се ясният и суров глас на Ястреба. Драконът се оттегли. И всички отлетяха подобно въглени, понесени от струя вятър.
Арен си пое дъх и изтри студената пот от челото си. Погледна своя приятел и видя, че косата му е побеляла: диханието на дракона я бе опърлило. А тежката материя на платното беше изгоряла до кафяво от едната страна.
— Косата ти е леко опърлена, момчето ми.
— Също и твоята, повелителю. Изненадан, Ястреба прокара ръка по главата си.
— Наистина! Това е нахалство. Обаче аз не искам да се карам с тези създания. Те имат вид на луди, на по-дивели. Нищо не проговориха. Не съм виждал дракон, който да не говори, преди да нападне — ако ще и само за да измъчи жертвата си… Сега трябва да продължим. Не ги гледай в очите, Арен. Извърни лице, ако си принуден. Ще потеглим с естествения вятър — той духа точно от юг, а пък моето изкуство може да ми потрябва за други неща. Направлявай лодката.
„Взор“ се понесе напред и скоро отляво се откри един далечен остров, а отдясно — двата острова-близнаци, които бяха зърнали в началото. Бреговете им бяха с ниски рифове и коравата скала бе побеляла от драконов тор и малки белоглави чайки, безстрашно виещи гнездата си сред драконите.
Страшилищата се издигаха нагоре и извиваха хищен танц във висините. Нито едно не се спусна отново над лодката. Понякога те отправяха остри, силни крясъци помежду си сред въздушния вихър, но ако в тях се съдържаха думи, то Арен не можеше да ги разбере.
Лодката заобиколи малък нос и принцът видя нещо, което му заприлича на разрушена крепост. Ала беше дракон. Едното му черно крило лежеше свито под него, а другото бе опънато широко върху пясъка чак до водата и вълните леко го полюляваха като при полет. Дългото змиеобразно тяло бе проснато в цял ръст върху брега. Единият преден крайник липсваше, люспите и плътта от огромната ребрена дъга бяха разкъсани, коремът — изтърбушен, и пясъците наоколо бяха почернели от отровната драконова кръв. Но драконът беше още жив. Толкова могъщ е животът на тия същества, че само равна на тях магическа сила може да ги убие бързо. Златистозеленикавите му очи бяха отворени и когато лодката доближи, грамадната удължена глава се помръдна и ноздрите със съсък изпуснаха кълба пара, примесена с пръски кръв.
Брегът между умиращия дракон и морето бе осеян със следи от ходилата и тежките тела на неговите събратя и вътрешностите му бяха утъпкани в пясъка.
Нито дума не пророниха Ястреба и Арен, преди да се отдалечат от острова, отправяйки се към неспокойния, бурен пролив на Драконовия път, пълен с рифове, подводни плитчини и скални форми, по посока на Северните острови от двойната верига. Едва тогава Ястреба промълви:
— Това беше злощастна гледка — и гласът му бе суров и мрачен.
— Нима те… се изяждат помежду си?
— Не. Не повече от нас. Но са доведени до лудост. Речта им е отнета. Те, които са проговорили, преди хората да проговорят; те, които са по-древни от всичко живо, децата на Сегой — те са докарани до немия ужас на зверовете. О, Калесин! Къде ли са те отнесли крилете ти? Дали си жив, за да видиш своя род, потънал в срам?
Гласът му прокънтя като накалено желязо и той се взря нагоре, претърсвайки с поглед небето. Ала зад тях бяха драконите, които кръжаха ниско над скалистите острови и напоения с кръв бряг, а над тях се открояваха само синият небосвод и обедното слънце.
Дотогава никой жив човек не бе преплавал Драконовия път и не бе го зървал освен Върховният жрец. Преди двадесет и повече години той го измина целия от изток на запад и обратно. Това беше кошмар и очарование за моряка. Водата представляваше лабиринт от сини проливи и зелени плитчини и между тях Арен и жрецът с думи и жестове си проправяха внимателно пътя през рифовете и скалите. Някои бяха ниски, потопени или полупотопени под водата, покрити с водорасли, полепнали раци и морска папрат. Напомняха подводни чудовища, змиевидни или раковинообразни. Други се издигаха островърхи над морето във формата на арки и полуарки, вити кули и фантастични животни, гърбове на глигани, глави на змии, огромни, изкривени, преплетени, сякаш животът полусъзнателно се бе гърчил и ваял в камъка. Морските вълни се разбиваха в тях като шумно дихание и ги обливаха със светла, горчива пяна. Една от скалите приличаше откъм юг на приведена над морето фигура на човек, потънал в дълбок размисъл, със сгушени рамене и благородна осанка. Но щом лодката я задмина и те погледнаха от север, човекът бе напълно изчезнал, а в масивните скали се откриваше пещера, в която водата навлизаше и се плискаше с кух, кънтящ тътен. И в него сякаш се долавяше смътна дума или сричка. Когато се отдалечиха, измамният шум отслабна и сричката долетя по-ясно отпреди.