— Има ли ехо в пещерата? — попита Арен.
— Да, това е гласът на морето.
— Но той изрича някаква дума. Ястреба се вслуша. После се взря в Арен и пак в пещерата:
— Как ти се счува?
— Сякаш изрича сричката „ом“.
— В Древната реч тя означава начало или далечно минало. Ала аз я чувам като „об“, което е название на края.
— Погледни напред! — прекъсна рязко той в мига, когато Арен вече предупреждаваше;
— Плитчина!
И въпреки че „Взор“ като котка си проправяше път сред опасностите, известно време двамата бяха заети с управлението на лодката и пещерата с вечното ехо на онова загадъчно слово остана далеч назад.
Тук водата вече ставаше по-дълбока и те се измъкнаха от фантасмагоричните скали. Пред тях постепенно се появи остров с очертанията на кула. Рифовете му бяха черни, образувани сякаш от плътно споени стълбове или цилиндри, с остри ръбове и гладки повърхности, издигащи се на около триста стъпки над морето.
— Това е Владението на Калесин — каза жрецът. — Така го наричаха драконите, когато бях тук преди много години.
— Кой е Калесин?
— Най-старият…
— Той ли е съградил всичко наоколо?
— Не зная. Не зная дали изобщо е било съграждано. Не зная и на каква възраст е той. Казвам „той“, но и това не зная… В сравнение с Калесин, Орм Ембар е сукалче. А ти и аз сме като еднодневки.
Магьосникът внимателно се вгледа в ужасната скална верига и Арен също хвърли неспокоен поглед нататък, защото си мислеше как драконът би могъл да изскочи иззад далечния черен рът, тъй че сянката му едва ли не да падне върху тях. Обаче не се появи никакъв дракон. Те бавно преминаха спокойните води в завета на скалите и до тях достигаха само тътенът и шепотът на сенчестите вълни по базалтовите колони. Тук водата бе дълбока, без рифове и скали. Арен направляваше лодката, а Ястреба, застанал на носа, внимателно наблюдаваше каменните силуети и светлото небе пред тях.
Най-накрая „Взор“ излезе от сянката на Владението на Калесин в светлината на късния следобед. Те пресякоха Драконовия път. Жрецът вдигна ръка като човек, съзрял онова, което е търсил, и отвъд огромното златисто пространство пред тях на златисти криле долетя драконът Орм Ембар.
Арен чу как Ястреба извика високо към него:
— Аро Калесин?
Той отгатна смисъла на тези думи, но не схвана отговора на дракона. При все това, винаги щом чуеше Древната реч, принцът усещаше, че е на косъм да я разбере, че почти я разбира — като език забравен, ала не непознат. На тоя език гласът на жреца звучеше по-ясно, отколкото на хардийски, и отекваше като най-нежното докосване на огромна камбана. А гласът на дракона, едновременно дълбок и пронизителен, приличаше на гонг или на съскащо подрънкване на цимбали.
Арен наблюдаваше спътника си, застанал на тесния нос, да разговаря с чудовищното същество, увиснало над него във въздуха, изпълвайки половината небе. И сърцето му бе обладано от ликуваща гордост — човекът беше толкова дребно, крехко създание и толкова силно. Защото ако само големината имаше значение, драконът би могъл с един замах на ноктестия си крайник да откъсне главата от раменете на човека, би могъл да разбие и потопи лодката, както камък потапя плаващ лист… Но Ястреба бе не по-малко опасен от Орм Ембар — и драконът знаеше това.
Жрецът извърна глава.
— Лебанен — повика той и момчето скочи и излезе напред, макар че съвсем не искаше да изминава дължината на лодката, не искаше да се приближава нито на крачка до тази петнадесетфутова челюст и дръпнатите яркозелени очи с тесни зеници, които го изгаряха, гледайки го отгоре.
Ястреба не се обърна към него, а постави ръка върху рамото му и пак заговори на дракона.
— Лебанен — изрече дълбокият глас без никакъв патос. — Агни Лебанен.
Арен погледна нагоре. Но си спомни предупреждението на жреца, усещайки дланта му върху рамото си, и избягна погледа на златистозелените очи.
Не можеше да говори на Древната реч, обаче не беше и ням.
— Приветствам те, Орм Ембар, Господар на драконите — произнесе той ясно, както един принц поздравява друг.
После настъпи тишина и сърцето на Арен биеше затруднено и тежко. Ала магьосникът, застанал до него, се усмихваше.
След това драконът отново заговори и Ястреба му отвърна. Разговорът продължи доста, както се стори на Арен. Накрая най-внезапно приключи. Драконът се устреми напред, като с един замах на крилете едва не прекатури лодката, и отлетя. Момчето погледна към слънцето и видя, че то не бе се преместило твърде много на запад. Всъщност не беше изминало дълго време. Но лицето на жреца бе добило цвят на влажна пепел и когато се обърна към Арен, очите му блеснаха. Той приседна на пейката за гребеца.