— Браво, момче — каза дрезгаво. — Не е лесна работа да говориш с дракони.
Арен извади храна, понеже не бяха хапвали през целия ден. И жрецът не спомена нищо повече, преди да се нахранят и утолят жаждата си. По това време слънцето вече се бе спуснало ниско над хоризонта, макар че в тези северни ширини далеч преди края на лятото нощта настъпваше късно и бавно.
— И сега Орм Ембар ми откри много неща — започна жрецът накрая. — Каза, че оня, когото търсим, е и не е на Селидор… Трудно е за един дракон да говори разбрано. Те нямат ясно съзнание. Дори когато някой от тях е готов да ни довери истината, което се случва рядко, той не знае как изглежда тази истина на човека. Аз го попитах: „Така ли, както баща ти Орм се намира на Селидор?“ Защото, нали знаеш, там Орм и Ерет-Акбе са загинали в битка. Отговори ми: „И не, и да. Ще го откриеш на Селидор, ала не в Селидор.“ — Ястреба спря за миг и се замисли, докато дъвчеше коричка твърд хляб. — Може би искаше да каже, че този човек не се намира в Селидор, но аз трябва да отида там, за да го открия. Може би… Тогава го запитах за останалите дракони. Той съобщи, че онзи човек е бил сред тях, без да се страхува, защото дори да бъдел убит, възкръсвал от смъртта в собственото си тяло. Затова те се плашат от него като от същество извън природата. И техният страх ги прави подвластни на магията му. Така той им е отнел Речта на Сътворението, направил ги е жертва на диви инстинкти. И ето, те се унищожават едни други или се самоубиват, потапяйки се в морето. Противна смърт за един огнедишащ дракон, дивна рожба на огъня и вятъра. Тогава аз го попитах: „Къде е вашият господар Калесин?“ „На запад“ — отвърна Орм Ембар, което би могло да означава, че Калесин е летял към далечни земи, недостигнати от никой кораб. Ала може и да не значи това. Тъй аз свърших моите въпроси и той зададе своите, като каза: „Летях на север над Калтуел и Торинговите врата. В Калтуел видях как селяни убиват новородено на жертвения камък. А в Ингат зърнах как един заклинател бе пребит с камъни от своите съграждани. Как мислиш, Гед, дали те ще изядат бебето? Дали магьосникът ще се върне от смъртта и ще запрати камъни срещу своите съграждани?“ Реших, че ми се надсмива и бях готов да заговоря гневно, но той не се надсмиваше. „Смисълът на нещата се е загубил. Има пролом в света и морето изтича през него. Светлината изтича през него. Ще останем в една пустинна земя. Няма да има повече реч и няма да има повече смърт.“ И ето че накрая аз разбрах какво е искал да ми каже.
Арен обаче не разбираше. А и беше дълбоко разтревожен. Защото, предавайки думите на дракона, Ястреба бе назовал безпогрешно собственото си истинско име. Това ненадейно извика в съзнанието на принца спомена за онази измъчена жена в Лорбанъри, която крещеше: „Името ми е Акарен!“ Ако силите на магията, на музиката, на речта, на доверието отслабваха и напускаха хората, ако ги овладяваше безумието на страха и подобно на лишените от разсъдък дракони те се нахвърляха един срещу друг и се унищожаваха — ако всичко това бе така, нима неговият повелител щеше да успее да го избегне? Нима щеше да му стигне силата?
Не изглеждаше толкова силен, приведен над вечерята си от хляб и пушена риба, с хлътнали рамене и посивяла опърлена коса, с тънки ръце и изнурено лице.
И все пак драконът се страхуваше от него.
— Какво те тревожи, момче?
Не можеше да скрие истината от него.
— Повелителю, ти изрече името си.
— О, да. Забравих, че не съм ти го казвал по-рано. Ще трябва да знаеш истинското ми име, ако стигнем там, закъдето сме поели.
И с все още пълна уста той отправи поглед към Арен:
— Или ти си помисли, че аз изкуфявам и съм започнал да раздрънквам името си като занесен старец, без смисъл и свян? Още не, момче!
— Не — каза принцът, толкова смутен, че нищо повече не му хрумна.
Той бе много уморен, денят беше дълъг, драконите — изтощителни. А пътят напред тънеше в мрак.
— Арен — обърна се жрецът към него. — Не, Лебанен — там, където отиваме, не можеш да се скриеш. Там всичко носи своето същинско име.
— Мъртвите не могат да бъдат наранени — мрачно отвърна Арен.
— Но не само там, не само в смъртта хората възвръщат имената си. Онези, които са най-раними, най-уязвими — които отдават любовта си и не искат нищо в замяна, — те изричат истинските си имена. Хората с верни сърца, творящите живот… Ти си изтощен, момчето ми. Легни да поспиш. Сега нищо не можем да правим, освен да държим посоката през цялата нощ. А на сутринта ще видим последния остров от този свят.