Огромното множество безмълвни люде остана за миг неподвижно. После бавно се обърна, тръгна сякаш към сивия мрак и изчезна.
Гед седна на земята. Пое дълбоко дъх. Погледна към Арен и постави ръка на рамото му, докосването му бе топло и решително.
— Няма нищо страшно, Лебанен — каза той нежно и с насмешка. — Това бяха само мъртвите.
Арен кимна, зъбите му тракаха, студът го пронизваше до самите кости.
— Как… — започна принцът, но челюстта и устните не му се подчиняваха. Гед го разбра:
— Те са се отзовали на неговото повикване. Това е, което обещава Коб: вечен живот. При една негова дума те могат да се върнат. Пак по негова повеля ще трябва да бродят по хълмовете на живота, макар че не могат да раздвижат и стръкче трева.
— Тогава… тогава той също ли е мъртъв?
Гед поклати глава замислен:
— Мъртвите не могат да призовават другите мъртъви обратно към живот. Не, Коб има енергията на жив човек и дори повече от нея… Ала за да убеди някого да го последва, той го заблуждава. А силата пази за себе си. Играе ролята на Цар на мъртвите; и не само на мъртвите… Но това бяха просто сенки.
— Не зная защо се страхувам от тях — каза засрамено Арен.
— Страхуваш се от тях, понеже се страхуваш от смъртта, и с право — смъртта таи ужас и предизвиква паника — рече жрецът.
Той сложи още дърва в огъня и раздуха ситните въглени под пепелта. Пламъкът проблесна в съчките — блажена светлина за Арен.
— Животът също таи ужас. Към него трябва да питаеш боязън и да му отдаваш възхвала — добави Гед.
И двамата отново седнаха, плътно загърнати в своите наметки. Постояха мълчаливи. Сетне Гед произнесе мрачно:
— Лебанен, не зная докога той ще ни измъчва с превъплъщения и сенки. Ала накрая ти знаеш къде ще отиде.
— В земята на мрака.
— Да. Сред духовете и сенките.
— Вече ги видях. Ще тръгна с теб.
— На мен ли се уповаваш? Ти можеш да разчиташ на моята любов, обаче не се осланяй на силата ми. Защото срещнах, струва ми се, равностоен противник.
— Ще тръгна с тебе.
— Но ако бъда сразен, ако загубя силата или живота си, не ще бъда способен да те изведа обратно. А ти не можеш да се върнеш сам.
— С теб ще се върна. При тези думи Гед каза:
— Ти влизаш в зрелостта пред прага на смъртта. После изрече много тихо онова слово или название, с което драконът двукратно бе назовал Арен:
— Агни, агни Лебанен.
След туй престанаха да говорят, сънят пак ги налегна и те заспаха край слабия, мъждукащ огън.
На сутринта продължиха пътя си на северозапад. Арен предложи това, защото Гед се обърна към него:
— Избери ти посоката, момче. За мен всички пътища са еднакви.
Не бързаха за никъде, понеже очакваха Орм Ембар да им изпрати знак. Следваше най-ниската крайбрежна верига хълмове, от която се виждаше океанът. Тревата бе суха и ниска, вечно брулена от вятъра. Отдясно се издигаха златисти и пусти хълмове, отляво бяха солените блата и западното море. Само веднъж се мярнаха лебеди, които летяха далеч на юг. И никакво друго живо същество през целия ден. Арен бе изтощен от ужас, от постоянно очакване на най-лошото. Нетърпение и глух гняв се надигаха у него. След часове мълчание най-накрая се обади:
— Тази земя е мъртва като самите селения на смъртта.
— Не говори така — прекъсна го рязко жрецът. Някое време той крачеше мълчаливо, после отново подзе с променен глас: — Погледни тази земя, огледай се. Това е твоето царство, царството на живота. Твоето безсмъртие. Виж хълмовете, тленните хълмове. Те не са вечни. Хълмовете с живата трева, бликналите ручеи вода… В целия свят, във всички светове, в безбрежността на времето няма други като тия ручеи, които извират студени изпод земята там, където не достига човешко око, и текат през слънце и мрак към морето. Дълбоки са изворите на битието, по-дълбоки от живота, от смъртта…
Той замълча, обаче погледът, който отправи към Арен и към окъпаните в слънце хълмове, бе изпълнен с огромна, безсловесна, печална любов. Арен забеляза това и тогава за първи път го прозря целия, такъв, какъвто беше.
— Не мога да го изразя — каза огорчено Гед. Но принцът си спомни часа на първата им среща в Двора на водоскока, мъжа, коленичил пред падащата струя. И в гърдите му се надигна радост, чиста като онази вода от спомена. Той погледна своя спътник и промълви:
— Аз отдадох любовта си на онова, което е достойно за нея. Не е ли то царството, непресъхващият извор?
— Да, момчето ми — рече Гед с нежност и болка.
Те продължиха да вървят мълчешком. Ала сега Арен гледаше през очите на приятеля си великолепието на живота, който се откриваше наоколо в тази тиха, пуста земя, сякаш магия, по-силна от всичко, бе вплетена във всяка тревица, във всяка сянка, във всеки камък. Така, преди да замине завинаги, човек се вглежда в любимите си места и ги съзира съвършени, истински, скъпи, такива, каквито не ги е виждал никога и няма да ги види вече.