Малко преди спускането на вечерта от запад нахлуха гъсти облаци, довеяни от силните морски ветрове, и избухнаха в пламъци пред диска на залязващото слънце. Както събираше съчки за огън в речната долина, озарен от червеното сияние, Арен вдигна очи и на около десет крачки пред себе си забеляза да стои човек. Лицето му бе неясно и странно, но момчето го разпозна — Сопли, бояджията от Лорбанъри, който беше мъртъв.
Зад него стояха други, всички с мрачни втренчени лица. Те сякаш говореха, ала Арен не чуваше думите им, а само някакъв шепот, отнасян от западния вятър. Някои бавно започнаха да приближават.
Той се изправи, погледна към тях, после към Сопли. След това се обърна гърбом, наведе се, вдигна от земята още една съчка, макар че ръката му трепереше. Прибави я към товара си, сетне още една и още една. Пак се изправи и надзърна зад себе си. В долчинката не беше останал никой. Само червената светлина гореше в тревата. Върна се при Гед и стовари съчките за огъня, без да каже нищо за онова, което бе видял.
През цялата нощ в мъглистия мрак на тази земя, напусната от всичко живо, всеки път, щом се стреснеше в своя неспокоен сън, Арен долавяше наоколо си шепота на душите на мъртвите. Той напрягаше цялата си воля да не слуша и отново заспиваше.
Двамата с Гед се събудиха късно, когато слънцето, показало се цяла длан над хълмовете, най-после се отърси от мъглата и озари студения пейзаж. По време на леката им сутрешна закуска долетя драконът и закръжи във въздуха над тях. От устата му изригваше огън, искри и дим летяха от червеникавите му ноздри. Зъбите му проблясваха като остриета от слонова кост сред тези огнени езици. Той обаче не каза нищо, макар че Гед го поздрави и на собствения му език извика към него:
— Откри ли дирите му, Орм Ембар?
Драконът отметна глава назад, огъна някак странно тялото си и загреба въздуха с острите си сякаш бръснач хищни нокти. След туй бързо се понесе на запад, без да откъсва поглед от тях.
Гед стисна тисовия жезъл и го удари в земята:
— Но той не може да говори! Словата на Сътворението са му отнети, онемял е като змия, като безсловесен червей, мъдростта му е заключена в мълчание. Въпреки това той може да ни покаже пътя и ние ще го последваме!
Преметнали на гръб леките си вързопи, те закрачиха на запад през хълмовете, накъдето бе полетял Орм Ембар.
Повече от осем мили изминаха все със същия бърз, равномерен ход. Сега морето се разстилаше от двете им страни и те вървяха по един вододел, който минаваше през сухи тръстики и вити речни корита и накрая се спускаше в издаден пясъчен бряг с цвят на слонова кост. Това беше най-западният нос на сушата, краят на земята.
Орм Ембар се бе свил на тоя жълтеникаво-бял пясък с наведена глава подобно разярена котка и издишаше огнени пламъци. Малко по-нататък, между него и дългите ниски вълни на морето, имаше нещо като колиба или заслон, толкова бяло, сякаш построено от изсъхнал от памтивека плавей. Но плавей не растеше на този бряг, който не граничеше с никаква друга земя. Когато наближиха, Арен забеляза, че порутените стени са изградени от огромни кости — първоначално ги взе за китови, ала сетне видя искрящите триъгълни шипове като ножове и осъзна, че са от дракон.
Те стигнаха до мястото. Морското слънце проблясваше в процепите между костите. Трегерът на вратата бе от бедрена кост, по-дълга от човешки ръст. Върху него стоеше човешки череп, втренчен с кухите си очи в хълмовете на Селидор.
Спряха тук и щом вдигнаха поглед към черепа, един човек се показа отвътре и застана на прага. Носеше старовремска ризница от позлатен бронз, съдрана сякаш от сабя, а украсената със скъпоценни камъни ножница на меча му беше празна. Лицето му бе сурово, с черни извити вежди и тесен нос. Имаше тъмни, проницателни, тъжни очи. По ръцете, гърлото и страните му се забелязваха рани. Бяха зараснали, но смъртоносни рани. Той стоеше прав и неподвижен и ги гледаше.
Гед направи крачка към него. Те си приличаха по нещо, застанали така, един срещу друг.
— Ти си Ерет-Акбе — рече Гед. Другият го изгледа продължително и кимна веднъж, обаче нищо не каза.
— Значи дори и ти трябва да се подчиниш на волята му! — Гняв звучеше в гласа на Гед. — О, повелителю, най-добрият и най-храбрият от всички ни, почивай в славата си и в смъртта!
И издигнал ръце, Гед ги спусна с величествен жест и повтори онези думи, които бе изрекъл пред множеството мъртви. Дланите му оставиха за миг във въздуха широка светла диря. Когато тя се стопи, човекът в ризницата бе изчезнал и само слънцето ярко огряваше мястото му върху пясъка.