Гед удари с жезъла си по костената къща, тя рухна и също изчезна. Нищо не остана от нея освен една огромна ребрена кост, която се подаваше от земята.
Той се обърна към Орм Ембар:
— Тука ли е, Орм Ембар? Това ли е мястото? Драконът отвори уста и силно изсъска.
— Тук, на последния бряг на света. Добре! Гед разтвори ръце, хванал в лявата черния тисов жезъл, и с жест на призоваване заговори. Въпреки че използваше езика на Сътворението, Арен накрая разбра, защото това призоваване имаше сила над всички и всеки, който го чуеше, трябваше да го разбере:
— Призовавам те тук и сега, враг мой, пред моите очи и в твоята плът и те заклинам в думата, която не ще бъде произнесена преди свършека на времето, ела!
Но когато трябваше да изрече името на призовавания, Гед каза само: „Враг мой.“
Последва тишина, като че гласът на морето бе замлъкнал. Арен помисли, че слънцето се скри и потъмня, макар то да се издигаше високо в ясното небе. Над брега се спусна мрак, сякаш гледан през опушено стъкло. Пред самия Гед мракът стана особено гъст и беше трудно да се види каквото и да било. Можеше да се предположи, че там няма нищо, нищо, върху което да падне светлината, само безформеност.
Изведнъж от нея изникна човек. Същият, когото бяха видели на дюната, чернокос, дългорък, жилав и строен. Сега държеше дълъг жезъл или стоманено острие, гравирано цялото с руни, и го насочи към Гед, който излезе насреща му. В погледа му имаше странен израз, сякаш очите му бяха невиждащи, ослепени от слънцето.
— Идвам — каза той — по своя воля и по собствен път. Ти не можеш да ме призовеш, Върховни жрецо. Аз не съм сянка. Аз съм жив. Само аз измежду всичките съм жив! Ти се мислиш за жив, ала си умиращ, умиращ. Знаеш ли какво държа в ръката си? Жезъла на Сивия жрец — онзи, който изпрати Нерегер в забвение, повелителя на моето изкуство. Но сега аз съм повелителят. И ми омръзна да си играя на дребно с тебе.
При тези думи той протегна напред стоманеното острие, за да докосне Гед, който стоеше като схванат и онемял. Арен бе само на крачка зад него и с цялата си воля се стремеше да излезе напред, обаче не можеше да се помръдне, не можеше дори да постави ръка върху дръжката на меча и сякаш си бе глътнал езика.
Ала над Гед и Арен, високо над главите им, във вит полет се появи туловището на дракона, огромно и огнено, и с всички сили се спусна върху другия, тъй че омагьосаното стоманено острие се заби до дръжката в беззащитните драконски гърди. Но мъжът бе съборен под неговата тежест, смазан и изпепелен.
Орм Ембар се надигна отново от пясъка, изви гръбнак, изплющя с криле и избълва огнени съсиреци, като простена. Опита се да полети и не успя. Гибелният хладен метал беше пронизал сърцето му. Той се свлече превит, от устата му кръвта изтичаше черна, отровна и димяща, а огънят в ноздрите му гаснеше, докато те заприличаха на изпепелени ями. Драконът положи грамадната си глава върху брега.
Така умря Орм Ембар, на мястото, където бе умрял прародителят му Орм, върху костите на Орм, заровени в пясъка.
Ала там, дето беше повалил врага си на земята, лежеше нещо грозно и сгърчено, като тяло на паяк, изсъхнал в собствената си паяжина. То бе изгорено от дъха на страшилището и смазано от ноктите му. И все пак Арен забеляза, че се движи. Фигурата пропълзя, отдалечавайки се леко от дракона.
Лицето се вдигна към тях. Нищо приятно не бе останало в чертите му, единствено разруха и старост, надживяла старостта. Устните бяха повехнали. Очните кухини бяха пусти, отдавна изпразнени. Тъй Гед и Арен видяха най-сетне истинското лице на своя враг.
Той се извърна. Обгорените, почернели ръце се протегнаха и в тях се стече мрак, същият безформен мрак, който погълна и затъмни слънцето. Между дланите на Разрушителя се очерта нещо, подобно на арка или порта, макар смътна и безформена, и през нея не се съзираше нито светлият пясък, нито морето, само дълъг тъмен скат, който се спускаше все по-надолу в черен тунел.
Нататък пое смазаната, влачеща се фигура и когато навлезе в мрака, тя като че ли изведнъж се надигна, раздвижи се бързо и изчезна.
— Ела, Лебанен — каза Гед, взе ръката на момчето и тръгна напред към сухата земя.
12. СУХАТА ЗЕМЯ
Тисовият жезъл на жреца светеше в сивия надвиснал мрак със сребристо сияние. Погледът на Арен бе привлечен от друго треперливо движение — проблясъците по острието на меча, който самият той носеше гол в ръката си. Когато със своето деяние и смърт там, на брега на Селидор, драконът разруши приковаващата магия, принцът беше изтеглил оръжието си. И тук, макар и само сянка, той бе жива сянка и носеше сянката на собствения си меч.