Друга светлина нямаше. Бе като в късен, облачен здрач в края на ноември — въздухът надвисваше смрачен, студен и сив, не се виждаше ясно и надалече. Арен разпозна местата от своите безнадеждни сънища. Но му се струваше, че е достигнал по-далеч, безкрайно по-далеч, отколкото насън. Нищо не можеше да различи, освен че двамата със спътника му бяха застанали на склона на един хълм и пред тях се издигаше ниска каменна стена, не по-висока от човешко коляно.
Гед продължаваше да държи в дясната си длан ръката на Арен. Пристъпи напред и момчето го последва. Те прекрачиха отвъд каменната стена.
Безформен, големият склон изчезна от погледа им, стопявайки се в мрака.
Ала над тях, където Арен бе очаквал да съзре тежко надвиснали облаци, небето беше черно, обсипано със звезди. Той се загледа в тях и сякаш сърцето му се сви вледенено в гърдите. Не беше виждал такива звезди. Те светеха неподвижни, без да трепват. Това бяха светила, които не изгряват и не залязват, никой облак не ги скрива и никога не избледняват на слънцето. Неподвижни и дребни, те огряват сухата земя.
Гед пое надолу, по отвъдната страна на хълма на битието, и крачка по крачка Арен го следваше. Ужас се спотайваше у него, обаче сърцето му бе толкова решително и волята тъй непоколебима, че страхът не можа да го овладее и той не си даваше сметка за него. Усещаше го като някаква вътрешна тъга, като заключено и оковано животно.
Стори им се, че дълго се спускат по склона на този хълм, но може би беше кратко. Защото времето не течеше там, където не духаше вятър и звездите стояха замръзнали. Накрая стигнаха улиците на един от тамошните градове и Арен видя къщи с никога неосветявани прозорци, а на някои от входовете — с помръкнали лица и празни ръце — застанали мъртвите.
Пазарните площади бяха пусти. Там никой нищо не купуваше, нито продаваше, не печелеше и не губеше. Нищо не беше нужно, нищо не се изработваше. Гед и Арен се разхождаха по тесните улички съвсем сами, макар на няколко пъти да зърваха по някоя фигура, която завиваше надругаде, далечна и едва забележима в мрачината. Първия път Арен бе готов да изтегли меча си, ала Гед само поклати глава и продължи. Тогава принцът разпозна силуета на жена, която се движеше бавно, без да се старае да им убегне.
Всички, които видяха — малобройни, понеже мъртвите са много, но земята им е голяма, — стояха неподвижно или мудно, безцелно се шляеха. Не се забелязваха белези от рани по тях, каквито имаше образът на Ерет-Акбе, призован на дневна светлина в лобното му място. Тук те не носеха и следите на никаква болест. Бяха цялостни, излекувани. Облекчени от болката и от живота. Не бяха отблъскващи, както се боеше Арен, не бяха страшни, както си мислеше. Лицата им бяха спокойни, освободени от гняв и желание и в сенчестите им очи нямаше надежда.
Наместо боязън у Арен се надигна огромно съчувствие и ако отдолу все пак се таеше някакъв страх, той бе не за него самия, ами за всички хора. Защото видя майка и дете, които бяха умрели заедно и оставаха заедно в земята на мрака. Но детето не тичаше, нито плачеше и майката не го държеше, даже не го поглеждаше. А онези, които бяха загинали от любов, се разминаваха по улиците.
Грънчарското колело бе неподвижно, станът — празен, печката — студена. И песента — замлъкнала.
Мрачни улици между мрачни къщи се простираха безконечно и те бродеха из тях. Звукът от стъпките им бе единственият шум. Беше студено. В началото Арен не усети този студ, обаче той пропълзя в душата му, която тук бе и негова плът. Чувстваше страхотно изтощение. Бяха изминали толкова дълъг път. Защо да продължават, мислеше си момчето и взе да изостава.
Внезапно Гед спря и се обърна към един мъж, застанал на кръстопътя между две улици. Той бе висок и строен; Арен си помисли, че е зървал някъде лицето му, но не успя да си спомни къде. Гед му заговори — и това беше едничкият глас, който наруши тишината, откакто бяха прекрачили каменната стена:
— О, Торион, приятелю, как дойде тук?! Магьосникът разтвори ръце към Повелителя на призоваването от Роук.
Торион не направи никакъв ответен жест. Стоеше неподвижен, с неподвижно лице. Ала сребристата светлина от жезъла на Гед потъна дълбоко в засенчените му очи, като хвърли лек проблясък в тях или го отрази. Гед взе ръката, която не се протегна към него, и продължи:
— Какво правиш тук, Торион? Ти още не принадлежиш на това царство! Върни се!
— Аз последвах безсмъртния. И загубих пътя. — Гласът на Призователя бе тих и глух като на човек, говорещ насън.