Гембъл говореше с истинска загриженост, оставил настрана всякакво занасяне, и най-сетне привлече вниманието на Арен.
— Енлад е богата и мирна земя — бавно промълви гостът. — Никога не е влизала в разпри. Ние само сме чували за такива проблеми по другите земи. На трона в Хавнър не е заставал крал, откакто Махарион почина — цели осемстотин години. Дали тези земи биха приели един крал?
— Ако той дойде с мир и могъщество. Ако Роук и Хавнър го признаят за достоен.
— А има и едно пророчество, което трябва да се сбъдне, нали? Махарион е казал, че следващият крал трябва да бъде жрец — вметна Арен.
— Повелителят на песните е от Хавнър и силно се интересува от това. От три години насам той ни повтаря тези думи. Махарион е завещал: „Моя трон ще наследи онзи, който премине жив през земята на мрака и достигне далечните брегове на деня.“
— А туй ще рече, че трябва да бъде жрец.
— Да, защото само магьосник или жрец може да мине сред мъртвите по земята на мрака и да се завърне оттам. Макар че и те не я прекосяват — поне винаги говорят, че тя има една-единствена граница и отвъд нея е безкраят. Какво са тогава „далечните брегове на деня“? Но така гласи пророчеството на Последния крал, затова някой ден ще се роди човекът, който ще го изпълни. И Роук ще го признае, а флотилиите, армиите и народите ще се обединят около него. Тогава отново ще има върховна власт в центъра на света, в Кралския замък на Хавнър. Аз бих се приобщил към един истински крал и бих му служил с цялото си сърце и изкуство — произнесе Гембъл и сетне се засмя, разтърсвайки рамене, за да не си помисли Арен, че говори прекалено въодушевено.
Но Арен го погледна дружелюбно и си помисли: „Той би изпитвал към този крал същото, което аз изпитвам към Върховния жрец.“ А на глас каза:
— Един крал ще има нужда от хора като теб около себе си.
Те постояха така, всеки вглъбен в собствените си мисли, и все пак в безмълвно единомислие, докато не отекна гонг в Големия дом зад тях.
— Ето! — забеляза Гембъл. — Тази вечер има супа от леща и лук. Хайде да вървим.
— Нали каза, че не готвят — все още унесен изрече Арен, като го последва.
— О, понякога… По грешка…
Никаква магия не бе замесена във вечерята, дори много веществена си беше тя. После двамата заскитаха из полята в мекия синкав здрач.
— Това е могилата на Роук — обясни Гембъл и се заизкачва по заобления баир. Росната трева докосваше краката им, а долу около мочурливото Туилско изворче жабешки хор приветстваше първото затопляне и скъсяващите се звездни нощи.
Нещо вълшебно имаше в околната земя. Гембъл леко заговори:
— Тази могила е била първата суша, въздигнала се от морето, когато е било изречено Първото слово.
— И ще бъде последната, която ще потъне, щом всички неща се разпаднат — допълни Арен.
— Затова е място, на което можеш спокойно да стоиш — каза Гембъл, отърсвайки се от екстаза си. Но в следващия миг изкрещя, обзет от страхопочитание: — Виж! Горската обител!
На юг от могилата над земята сияеше огромна светлина, напомняща лунен изгрев, макар че тънката луна вече се бе издигнала на запад над билото на хълма. И това сияние потрепваше, подобно на листа във вятър.
— Какво е туй?
— Горската обител свети. Учителите трябва да са там. Разправят, че тя греела пак така с лунна светлина, когато преди пет години се събрали да изберат Върховен жрец. Но защо ли са се срещнали сега? Дали заради вестите, които ти си донесъл?
— Възможно е — отвърна Арен. Развълнуван и разтревожен, Гембъл поиска да се завърнат в Големия дом, за да чуят слуховете за онова, което предвещаваше срещата на повелителите. Арен пое редом с него, ала често извръщаше глава по посока на странното сияние, докато склонът го скри и на небето останаха само изгряващото новолуние и пролетните звезди.
Сам в мрака на каменната килия, в която щеше да спи, Арен лежеше с отворени очи. През целия си живот той бе спал в легло, завит с меки кожи. Даже в двадесетвесловата галера, с която пристигна от Енлад, на младия принц бяха предоставени повече удобства, отколкото тук — тоя сламеник върху каменния под и вехтото сплъстено одеяло. Но Арен не забелязваше това. „Аз съм в центъра на света — размишляваще той. — Повелителите разговарят на свещеното място. Какво ли ще сторят? Дали ще направят велико вълшебство, за да спасят магията? Възможно ли е да е истина, че магията в света отмира? Нима дори Роук е заплашен? Тук ще живея. Няма да се върна у дома. По-скоро ще бъда метач на тази стая, отколкото принц на Енлад. Дали ще ми позволят да остана като послушник? А може би не ще се изучава повече магическо изкуство, нито имената на всички неща. Ето, баща ми притежава магьосническа дарба, а аз не — навярно тя наистина отмира в света. И все пак ще остана близо до него. Даже да загубя силата и изкуството си. Даже никога да не го видя. Никога да не ми проговори.“ Пламенното му въображение бързо се понесе отвъд всичко това и само след миг той отново се видя изправен пред Върховния жрец в двора под самодивското дърво — но небето бе тъмно, дърветата безлистни, водоскокът замлъкнал. Тогава Арен каза: „Повелителю, връхлетя ни буря, обаче аз ще остана при тебе и ще ти служа.“ Върховният жрец му се усмихна… Но тъкмо тук фантазията му секна, защото не бе виждал това мургаво лице да се усмихва.