Ужасно бе това съживяване след смъртоносния удар, тази невъзможност да умреш, толкова по-ужасно бе от всяка смърт, че у Арен лумна безумен гняв и като вдигна меча си, той отново го стовари със страшен напречен удар. Коб падна с разцепен череп и лице, оплискано с кръв, ала принцът веднага се спусна отгоре му, за да удари пак, преди раната да се затвори, да удря, до-като убие…
До него Гед, който се опитваше да се изправи на колене, произнесе някаква дума.
Чувайки неговия глас, Арен се сепна, сякаш нечия ръка спря меча му. Слепият, който беше почнал да се надига, също замръзна. Гед застана на крака, като леко се олюляваше. Когато успя да се задържи прав, Върховният жрец се обърна към скалите.
— Бъдете съединени! — произнесе той с ясен глас. Жезълът му очерта с огнени линии в процепа между камъните един знак — руната Агнен, Руната на края, която затваря пътищата и се изписва върху капака на ковчезите. И тогава проломът изчезна, стопи се кухината сред мрачните скали. Вратата се затвори.
Сухата земя потрепера под нозете им, силен гръм разтърси празното, неизменно небе и постепенно отзвуча.
— Със слово, което не ще бъде изречено до края на времето, те призовах. Със словото, изречено при Сътворението, сега те пускам на свобода. Върви свободен!
— И като се наведе над проснатия в краката му слепец, Гед прошепна нещо в ухото му, скрито под бялата сплъстена коса.
Коб се изправи. Бавно се озърна наоколо си, прогледнал. Видя Арен, после жреца. Не каза нито дума, но продължително стоя втренчен в тях с тъмните си очи. Неговото лице не изразяваше гняв, нито омраза, нито тъга. Обърна се полека, пое надолу по коритото на Сухата река и не след дълго се скри от погледа.
Светлината бе угаснала от жезъла на Гед и от лицето му. Той стоеше, потънал в мрак. Щом Арен се приближи, магьосникът хвана ръката му, за да се задържи прав. Внезапно го разтърси глухо ридание.
— Всичко свърши — промълви той. — Бе сторено.
— Да, сторено бе, скъпи повелителю. Трябва да вървим.
— Да. Да се връщаме у дома.
Гед изглеждаше объркан и изтощен. Последва Арен надолу по речното корито, пристъпяйки бавно и с усилие сред камъните и скалите. Арен го изчакваше. Когато бреговете на Сухата река се снижиха и наклонът не бе така стръмен, принцът се насочи към пътя, по който бяха дошли — дългия, безформен склон, извеждащ нагоре в мрака. След туй се обърна.
Гед нищо не каза. В момента, когато спряха, той се беше свлякъл върху една канара от лава, преизтощен, обвесил глава.
Арен бе разбрал, че пътят, по който се движеха, се затваряше след тях. Можеха да вървят само напред. Трябваше да изминат целия склон. „Дори твърде далеч не е достатъчно“ — помисли си момчето. Погледна черните върхове, студени и безмълвни на фона на застиналите звезди, ужасяващи. И още веднъж онзи потаен ироничен глас у него безмилостно заговори: „Насред пътя ли ще спреш, Лебанен?“
Той отиде до Гед и нежно му рече:
— Трябва да продължим, повелителю.
Жрецът не отвърна, но се изправи.
— Струва ми се, че трябва да вървим през планините.
— По твоя път, момчето ми — дрезгаво прошепна Гед. — Помогни ми.
И те се закатериха по билото от прах и шлака. Арен крепеше приятеля си, доколкото можеше. Пълен мрак обвиваше рътлините и склоновете и принцът трябваше да опипва пътя, тъй че му беше трудно да подкрепя Гед. Тежко, непосилно се вървеше, ала още по-тежко стана нагоре по стръмното. Коравите скали деряха ръцете като назъбено желязо. А ставаше и студено, все по-студено към върха. Мъчително бе да докосваш тази земя. Тя пареше като жив въглен, сякаш отдолу гореше огън. Обаче въздухът бе мразовит и мрачен. Нямаше ни звук, ни вятър. Острите скали се ломяха под нозете им, изплъзваха се изпод ръцете. Черни и отвесни бяха хребетите, бездните наоколо тънеха в сляп мрак. Долу зад гърба им чезнеше царството на мъртвите. Горе над тях се извисяваха върхове до звездите. И нищо не се помръдваше на длъж и шир из тези черни планини освен двете смъртни души.
Гед често се препъваше и от преумора губеше почва под краката си. Дишаше все по-трудно и когато ожулваше длани в скалите, се задъхваше от болка. Сърцето на Арен се свиваше, щом дочуеше стенанията му. Опитваше се да го задържи да не падне. Но пътеката често бе твърде тясна, за да вървят един до друг, и момчето минаваше напред и търсеше местата, където да стъпват. Ала накрая, на високия склон, стигащ до звездите, магьосникът се подхлъзна, свлече се и повече не стана.