— Повелителю — коленичи до него Арен и изрече името му: — Гед!
Той не се помръдна, нито проговори. Принцът го взе на ръце и го понесе по стръмнините. Най-сетне стигна до някакво равно пространство. Положи тялото на жреца и падна до него изтощен, целият в болки, загубил всяка надежда. Това бе пределът между двата черни върха, към който се беше стремил. Това бе проходът, финалът. Накрая на равното се издигаше ръбът на една скала — и отвъд нея цареше вечен мрак, а ситните звезди висяха неподвижни в черната бездна на небето.
Издръжливостта може да надживее надеждата. Когато събра сили, той упорито запълзя напред. Надзърна отвъд ръба на мрака. И под него, току отдолу, видя брега с цвят на слонова кост, белите и кехлибарени вълни, които се издигаха и разбиваха с пяна в пясъка, а над морето — слънцето, залязващо в златна омара.
Арен погледна назад към тъмата. Върна се, повдигна Гед, колкото можа, и пое с усилие нататък дотогава, докато не можеше повече. Скоро всичко свърши — жаждата и болката, и мракът, и светлината на слънцето, и шумът на развълнуваното море.
13. КАМЪКЪТ НА БОЛКАТА
Когато Арен се събуди, гъста мъгла скриваше морето, дюните и хълмовете на Селидор. Вълните с глух ромон се надигаха от мъглата и с шепот се връщаха обратно в нея. Имаше прилив и крайбрежната ивица бе много по-тясна, отколкото когато стъпиха тук за първи път. Дантелите от пяна по края на всяка вълна галеха отпуснатата лява ръка на Гед, който лежеше проснат с лице върху пясъка. Косата и облеклото му бяха мокри, а дрехите на Арен прилепваха ледени към тялото му, сякаш морето го бе обляло поне веднъж. Нямаше и следа от мъртвото тяло на Коб. Може би вълните го бяха отнесли навътре във водата. Но извърнеше ли глава, Арен виждаше зад себе си в мъглата огромното смътно туловище на Орм Ембар, приличащо на разрушена крепост.
Той се изправи, целият треперейки от студ. Едва стоеше на нозе, замръзнал, замаян от слабост, каквато те наляга, когато дълго си лежал обездвижен. Заклатушка се като пиян. Щом овладя краката си, отиде до Гед и го придърпа по пясъка малко по-далеч от вълните, обаче туй беше всичко, което успя да направи. Гед му се струваше много студен и много тежък. Той го бе пренесъл през границата от смъртта към живота, ала може би напразно. Долепи ухо до гърдите му, но не можеше да спре треперенето на крайниците и тракането на зъбите си, за да долови ударите на сърцето му. Стана и затъпка на едно място, за да се стопли, а сетне, тътрейки крака като старец, взе да дири вързопите. Бяха ги оставили до малък поток, който се спускаше от хребета на хълма, още отдавна, когато наближиха къщата от кости. Сега затърси това поточе, понеже в ума му имаше само една мисъл: вода, прясна вода.
Потокът се изпречи пред него съвсем неочаквано, вит и разклонен сякаш сребърно дърво по пясъка към морето. Той се свлече на земята и пи с лице, потопено във водата, с ръце, потопени във водата, поглъщайки я с цялата си душа и тяло.
Накрая се изправи и съзря отсреща огромен дракон.
Беше надвесил почти над него главата си с цвят на желязо и ръждивочервени петна около ноздрите, очните кухини и челюстите. Ноктите му се впиваха дълбоко в мекия влажен пясък край потока. Свитите криле едва-едва се виждаха, подобни на платна, а краят на тъмното му тяло се губеше в мъглата.
Не помръдваше. Може би стоеше там от часове, от години, от векове. Бе като излят от метал, изваян от скала — ала очите, в които не се осмеляваше да погледне, очите, приличащи на мазни кръгове върху вода, на жълтеникав дим зад стъкло, прозрачните, дълбоки, златисти очи наблюдаваха Арен.
Нищо не можеше да се направи. Той се вдигна на крака. Ако страшилището реши, ще го убие. Ако ли не, ще помогне на Гед, в случай че може да му се помогне. Принцът пое нагоре край малкия поток, за да търси вързопите.
Драконът не предприе нищо. Седеше неподвижно и наблюдаваше. Арен откри вързопите, напълни с вода меховете и се върна по пясъка при Гед. Отдалечил се едва на няколко крачки от потока, драконът изчезна в гъстата мъгла.
Арен даде на Гед да пие, обаче не можа да го повдигне. Жрецът лежеше отпуснат и студен, главата му тежко се оброни върху ръката на момчето. Мургавото му лице бе посивяло, носът, скулите и отдавнашните белези рязко се очертаваха. Тялото също изглеждаше отслабнало и догарящо, полумъртво.
Арен седна върху влажния пясък, положил главата на приятеля си върху своите колене. Мъглата ги обви в мек, смътен пашкул, който се избистряше над тях. Там някъде беше мъртвото туловище на Орм Ембар, а живият дракон ги чакаше край потока. На един друг бряг на Селидор стоеше лодката „Взор“, изпразнена от всякакви провизии. И по-нататък, на изток — морето. Отдалечени бяха може би на триста мили от най-близката земя на Западния разлив и на хиляда от Вътрешно море. Това бе твърде далеч. В Енлад обичаха да казват: „Далеч, колкото до Селидор.“ Легендите и приказките, които разказваха на децата, започваха така: „Някога, много отдавна, отдавна, колкото цялото време и далеч, далеч, колкото до остров Селидор, живял един принц…“