Той самият бе принцът. Но всичко в легендите само започваше така, а за него тук свършваше.
Не беше сломен. Въпреки умората н тревогата за другаря си не изпитваше горчивина или съжаление. Ала нямаше какво повече да се направи. Всичко бе направено.
Когато силите му се възвърнаха, реши да се опита да хване риба с въдицата, която лежеше във вързопа му. Защото, щом утоли жаждата си, започна да изпитва мъчителен глад, а пък всичката храна бе свършила с изключение на един корав хляб. Него щеше да пази, понеже като го размекне във вода, би могъл да нахрани Гед.
Само това му бе по силите. Всичко по-нататък изглеждаше неясно, обвито в сянка.
Той прерови джобовете си така, както седеше с Гед на колене в мъглата, за да види дали няма да открие някакъв полезен предмет. В единия джоб на дрехата си напипа нещо кораво и островато. Извади го и го огледа озадачен. Беше малко камъче, черно, поресто и твърдо. Едва не го захвърли. Но сетне усети колко ръбесто бе то в дланта му, колко яко и парещо, и колко тежко и разбра какво представляваше — скален отломък от Планините на Болката. Беше се търкулнал в джоба му, когато се е катерил нагоре или когато е пълзял по ръба на предела с Гед. Задържа в ръка този вечен спомен, камъка на Болката. Стисна го в юмрук, запази го. После се усмихна с усмивка тъжна и радостна, познал за първи път сам в живота си, без ничии похвали, тук, на края на света, победата.
Мъглите се раздвижиха и изтъняха. Далеч отвъд тях се провидя слънцето над открито море. Дюните и хълмовете се явяваха и чезнеха, безцветни и уголемени под воалите мъгла. Слънчевата светлина огря тялото на Орм Ембар, величествено в своята смърт.
Драконът с желязночерен цвят се бе свил неподвижно на отсрещния бряг на потока.
Следобед слънцето стана ясно и топло и прогори последните останки от мъгла във въздуха. Арен свали мокрите си дрехи, остави ги да се сушат и тръгна гол, препасан само с меча си. Остави и одеждите на Гед да съхнат на припек. Но макар че топлината го обгръщаше, лековита и упоителна, и бе огрян от слънце, Гед продължаваше да лежи неподвижен.
Чу се звук като от стържене на кръстосани шпаги. Драконът с метален цвят се надигна на кривите си крака. Раздвижи се и прекоси потока, влачейки по пясъка дългото си тяло с глух съсък. Арен зърна гънките на раменните му стави и шипестата броня, прорязана от белези като ризницата на Ерет-Акбе, съзря пожълтелите, притъпени зъби. Във всичко това, както и в уверените тежки движения, в дълбокото му, внушаващо страх спокойствие, той видя знака на възрастта — на преклонната възраст, на безпаметните години. И когато драконът спря на няколко стъпки от магьосника, Арен застана помежду им и попита на хардийски, защото не знаеше Древната реч:
— Ти ли си Калесин?
Нито дума не пророни страшилището, но като че ли се усмихна. После, навеждайки огромната си глава с опъната напред шия, погледна към Гед и произнесе името му.
Имаше могъщ и мек глас, дъхът му напомняше ковашка пещ.
Проговори още веднъж и още веднъж и на третия път жрецът отвори очи. След малко се опита да се повдигне и да седне, ала не успя. Арен коленичи до него и го подкрепи. Тогава Гед промълви:
— Калесин, сенванисен ар Роук.
Нямаше повече сила след тези думи. Отпусна глава на рамото на Арен и притвори клепачи.
Драконът не отвърна нищо. Той се сви както преди, без да помръдва. Мъглата отново прииждаше, забулвайки слънцето, което се спускаше над морето.
Принцът се облече и зави Гед с наметалото. Отливът бе последван от нов прилив и той реши да пренесе спътника си върху по-сухи дюни, защото почувства, че силите му се възвръщат.
Но когато се наведе да вдигне Гед, драконът протегна люспестия си крак и почти го докосна. Кракът притежаваше четири извити нокти и един заден шип, какъвто имат петлите, обаче този беше челичен, дълъг колкото острието на коса.
— Собриост — изфуча драконът като януарски вятър в замръзнали тръстики.
— Остави повелителя ми на мира! Той спаси всички ни, жертвайки силата и може би живота си! Остави го на мира!
Арен говореше разпалено и властно. Бе твърде потиснат, преизпълнен от уплаха и ужас, беше му дошло до гуша и искаше да се отърве от него. Разгневен бе на дракона заради огромните му размери и мощ, заради несправедливото му преимущество. Бе видял смъртта, беше вкусил смъртта и никаква заплаха нямаше власт над него.