Ястреба, Върховният жрец, седеше в центъра на масата и, изглежда, слушаше разговора, но бе потънал в мълчание и никой не се обръщаше към него. Арен също бе оставен на спокойствие, тъй че успя да се съвземе. Вляво от него беше седнал Повелителят на вратата, а отдясно — един сивокос, благовиден човек, който накрая го заговори:
— Ние сме сънародници, принц Арен. Аз съм роден в източната част на Енлад, близо до гората Аол.
— Ходил съм на лов в тази гора — отвърна Арен и те побъбриха известно време за градовете на митичния остров, докато на Арен му стана приятно от спомена за родната земя.
Когато се нахраниха, всички отново се оттеглиха край камината; някои седнаха, други останаха прави. Настъпи кратка тишина.
— Снощи се събрахме, за да помислим — започна Върховният жрец. — Разговаряхме дълго, но не можахме нищо да решим. Бих искал да чуя вашата дума сега, на утринната светлина; без значение е дали ще потвърдите снощната оценка, или ще я отхвърлите.
— Че нищо не успяхме да решим, само по себе си е оценка — каза Повелителят на билките, набит, мургав човек със спокойни очи. — В Горската обител се открива градежът. Ала там ние не постигнахме нищо освен разногласие.
— Само защото не можахме ясно да видим градивното — рече сивокосият жрец от Енлад, Повелителят на промените. — Не знаем достатъчно. Слухове от Уотхорт, вести от Енлад. Вести странни, които трябва да бъдат премислени. Но не е необходимо да се поражда голям страх на толкова малка. основа. Нашата сила не е под заплаха само затуй, че някои заклинатели са забравили своите заклинания.
— И аз казвам същото — обади се сух мъж с проницателен поглед, Повелителят на вятъра. — Нима не обладаваме цялата си сила? Нима не растат дърветата в Горската обител и не се отрупват с все нови и нови листа? Нима небесните бури не се подчиняват на нашата дума? Кой би могъл да изпитва страх за магическото умение — най-старото човешко изкуство?
— Никой измежду хората — допълни Повелителят на призоваването, висок млад човек, с плътен глас и мургаво, благородно лице, — никой измежду хората и никоя сила не може да окове магията и да лиши словото от могъщество. Защото словото е Сътворение и който би могъл да го превърне в тишина, би върнал света обратно към хаоса.
— Точно така. И онзи, който би съумял да го стори, едва ли ще е в Уотхорт или Нарвидуен — каза Повелителят на промените. — Той щеше да бъде тук, пред вратите на Роук, и краят на света щеше да се вижда. Още не сме стигнали дотам.
— И все пак има нещо нередно — рече друг и всички погледнаха към нето. Широкоплещест и як като дъбово буре, той беше седнал до огъня и гласът му се лееше мек и плътен като звън на огромна камбана. Това бе Повелителят на песните. — Къде е кралят, който би трябвало да заема престола в Хавнър? Не Роук е сърцето на света. В крепостта Хавнър е положен мечът на Ерет-Акбе, там стои тронът на Сериад, на Акамбар, на Махарион. Вече осемстотин години сърцето на света е празно! Ние имаме корона, а нямаме крал, който да я носи. Притежаваме Загубената руна, Руната на кралете и Руната на мира, които са ни възвърнати, но имаме ли мир? Нека на трона се възцари крал и отново ще намерим покой, и дори в най-далечните разливи магьосниците ще практикуват своите умения необезпокоявани, ще има ред и време за всички неща.
— Така е — намеси се Повелителят на ръката, слаб и подвижен човек, скромен в обноските си, с ясни и внимателни очи — Съгласен съм с теб, Певецо. Защо да се чудим, че чезне магията, щом всичко останало е объркано? Когато стадото се заблуди, нима само нашата черна овца ще се завърне в кошарата?
Повелителят на вратата се засмя на това, но нищо не каза.
— И тъй, според всички нас — започна Върховният жрец — оказва се, че няма нищо особено тревожно или ако има, то е в слабото или недобро управление на тези земи, при което всички изкуства и висши умения на хората се забравят. С туй аз до голяма степен съм съгласен. Наистина, тъкмо защото Югът е почти откъснат от мирната търговия, ни се налага да разчитаме на слухове. А кой разполага със сигурни данни от Западния разлив освен тези от Нарвидуен? Ако корабите плаваха и се завръщаха благополучно както едно време, ако всички краища на Землемория бяха сплотени, щяхме да знаем какво става и в най-отдалечените места. Това щеше да ни позволи да вземем мерки и аз мисля, че сме длъжни. Защото, повелители мои, когато Енладският принц твърди, че е изрекъл словата на Сътворение в заклинание, обаче смисълът му е убягнал в момента на изричането, когато Повелителят на градежа твърди, че страх се таи в корените, но няма да каже нищо повече — нима това са нищожни основания за тревога? Бурята, когато се задава, е само облаче на хоризонта.