Агоп Мелконян
Най-дългият смях
Човеците от племето Халмалаха бяха уловили огромен мамут и вече седмица, покорни и гладни, чакаха той да умре от раните си. Кроманьонският човек Хам-Хум Дългозъбия беше до гняв сърдит на този мамут, на неговия пронизителен реквием, защото днес му предстоеше да избере майка за своите деца. Искаше тя да бъде Ира-Маха, дълго се беше възхищавал на яките й зъби, когато гризеше бамбук за десерт. При това Ира-Маха беше най-неокосмената в цялото селище.
Като дар за своята избраница Хам-Хум беше приготвил глинено гърне, магарешки череп, дървена статуетка на жена и плочка с причудливи надписи. Читателят едва ли помни, че тогава тези неща имаха свои чисто култови функции. Глиненото гърне беше символ на красотата, магарешкият череп — на трудолюбието, статуетката — на майчинството, а плочката символизираше неугасимия стремеж към познание. Писменост, разбира се, не съществуваше, но Хам-Хум бе овладян от някаква предисторическа графомания.
Когато Ира-Маха се показа, водена от върховния жрец и племенния оркестър, влюбеният кроманьонец изкрещя:
— О! (Това на техния език означава: Ти, най-зъбата измежду зъбатите!)1
Ира — Маха поруменя и засрамено наведе очи.
— Въх! (Не бъди толкова нападателен!) — смъмри го Жреца.
— Пъш, пъш! — изпъшка раненият мамут. Това на старомамутски е нещо като: „Жрецо, не се туткай, карай по късата процедура.“
— Юз? (Какво да направи за теб?) — погледна я изпитателно Жреца.
— Хе! (Да ми сваля звезди!) — неуверено промърмори Ира-Маха.
— Ууу! (Ах, колко си глупава!Нали ти казах, че ще се роди един Коперник, който ще докаже, че звездите са големи и горещи.)
— Алмаха? (А поне едно украшение от изсъхнали котешки опашки?)
— Е, писна ми! (Е, писна ми! — тези думи имат халмалахски произход.)
Раненият мамут продължаваше да реве и Хам-Хум усещаше как се изостря от гняв. А беше пролет. Цъфтяха парадокси и отротодокси, по клоните припяваха гласовити триглави славеи, по ливадите кротко пасяха гигантозаври. Огромни игуани дъвчеха замислено. Четирикраки циклопи летяха по спирали, а старците от племето се препичаха блажено по дърветата и се оплакваха от хрема. Жените събираха мушкато и традисканции за салата (тогава Земята беше още плоска и халмалахските земеделци впрягаха костенурки).
— Лъм! (Сетих се! Нека аз заровя тези въшливи негови подаръци в планината „Докъдето Ти Стига Погледа“, а той да си ги открие!)
Жреца се съгласи и Хам-Хум остана ерген. Защото колкото и да се отдалечаваше от селището, планината „Докъдето Ти Стига Погледа“ все оставаше пред него. И ровеше ли, ровеше. А Ира-Маха обикаляше селото и се смееше злорадо:
— Ха-ха! (Търси, търси!! Ще намериш опинците на времето! Всичко тече!)
— Panta rhei, както е казал още Хераклит. Граждани на Великия Рим, аз, Домициан, син на мъжествения Кантакулиан, който победи варварите от Север, както знаете, се занимавам с науките. В благородните си стремежи съм подкрепян от щедрата десница на патриция Кантон.
Така говореше мъдрият Домициан пред събралото се множество на площад „Великия триумвират“. О, вие не знаете колко много жителите на този град обичаха науката и пищните приказки!
— Ала да започнем от яйцето. Мъдрите атиняни чрез книгите — умовете на човечеството — ни завещаха: „Всичко, което е в земята, е от хората и за хората.“ Бедняците от селцето Рафаентин, което се намира под ръката на пресилния Септимий, ми предадоха една глинена ваза, която хилядолетия е усещала край себе си студената прегръдка на земята.
Вълна от възхищение пролази по гърба на тълпата.
— Но в нея нямаше нито папирус, нито златни монети!
Вълна от негодувание пролази по гърба на тълпата.
— А може би мислите, че прехваленият философ Тоскадот знае нещо за този къс глина? Нищо, граждани на Рим, нищо!
Вълна от насмешка пролази по гърба на тълпата.
— Тоскадот се старае да ни убеди, че всички предмети падали на земята с еднаква скорост. О, жалкий Тоскадот, ти не можеш да се похвалиш с мъдрост. А още по-малко с вярна жена — Септимий сам се е убедил в това.
— Чуйте ме, триумфи на разсъдъка! — изкрещя от тълпата Тоскадот. — Веднъж този, един от многото велики Домициани, ме попита: „Знаеш ли, Тоскадот, защо живееш и защо ще умреш?“ И какво му отговорих? Казах му: „Живея, защото трябва да умра и ще умра, защото съм живял.“
Две вълни в противоположни посоки пролазиха по гърба на тълпата.
— И знаете ли откъде научих това? От един подобен глинен съд. Защото някога хората ще изровят от земята чашата, с която обичаш да пиеш вино, Домициане, но от теб какво ще намерят? А жена ми действително изневерява, но питам ви, граждани, коя жена обича да прегръща мъдростта?