Бизнесът бе сравнително успешен — колкото да прехранва семейството, но не повече. Както мнозина отличници от гимназията, няколко месеца преди дипломирането тя се надяваше да учи в „Рутгърс“. Кандидатства в „Уейк Форест“ случайно, по препоръка на педагогическия съветник. Знаеше обаче, че няма как да си го позволи, и познаваше мястото само по красивите снимки в сайта на университета. „Уейк Форест“ обаче я изненада, предоставяйки й стипендия, покриваща всички такси, и през август София се качи на автобуса в Ню Джърси и отпътува към буквално на чужда територия, където прекара по-голямата част от следващите четири години.
Постъпването в „Уейк Форест“ бе повратен момент за нея, поне от гледна точка на образованието. „Уейк Форест“ бе по-малко учебно заведение от „Рутгърс“, тоест класовете също бяха по-малобройни, а професорите във Факултета по история на изкуството — призвани да преподават. Вече се бе явила на интервю за стаж в Денвърския музей на изкуствата. Никой не я попита, разбира се, каква роля е играла в „Чи Омега“, но й се стори, че интервюто мина добре. Все още обаче нямаше отговор. Миналото лято успя да спести пари и си купи кола — нищо и никаква единайсетгодишна „Тойота Корола“, изминала над сто хиляди километра, с по-огъната задна врата и надраскана, но за София, свикнала от малка да ходи пеш или да пътува с автобуса, тя означаваше свобода да пристига и заминава, когато пожелае.
Облегната на парапета, тя сбърчи чело. Не и днес, естествено. Сама си беше виновна, че не дойде с колата.
Защо трябваше Брайън да се появява тази вечер? Какво очакваше? Наистина ли вярваше, че е забравила какво й е причинил? Нима се надяваше, че ще му прости както преди?
Всъщност той дори не й липсваше. Не смяташе да се сдобряват и ако той не я преследваше, дори нямаше да си помисли за него. Брайън обаче успяваше да помрачава настроението й и това я тревожеше. Защото му позволяваше. Защото му предоставяше тази власт над нея.
Е, стига толкова, зарече се тя. Реши да влезе при Марша, Ашли и момчетата от „Дюк“. Заговореше ли я Брайън, нямаше да му обръща внимание. Опиташе ли се да я ядоса… е, тогава щеше да целуне някое от момчетата, за да му покаже, че е затворила страницата и връщане назад няма.
Усмихната, тя се обърна, блъсна се в някого и залитна.
— О, извинете — каза механично и ръката й неволно потърси опора в гърдите на изпречилия се на пътя й мъж.
Тя вдигна поглед, позна го и отскочи настрани.
— Полека! — възкликна Брайън и я улови за раменете.
Тя запази равновесие и прецени ситуацията. Той я беше открил. Бяха сами. Това, което се опитваше да избегне, откакто скъсаха. Страхотно!
— Съжалявам, че те стреснах — говореше завалено като Марша. Нищо чудно, Брайън никога не пропускаше възможност да пие повече от необходимото. — Не те видях вътре и се досетих, че си някъде тук.
— Какво искаш, Брайън? — прекъсна го тя.
Тонът й очевидно го смути. Но както винаги се съвзе бързо. „Богатството разглезва — помисли си тя. — Всекиго.“
— Нищо не искам — отвърна той, пъхнал ръка в джоба на джинсите.
Олюля се леко и София разбра, че е пиян.
— Защо дойде тогава?
— Забелязах, че си сама, и реших да проверя дали си добре.
Той наклони глава — изпитан жест да изрази самоувереност.
— Бях добре, преди да се появиш.
Той повдигна вежди.
— Леле! Колко си груба!
— Принудена съм. Преследваш ме като маниак.
Той кимна, признавайки правотата на думите й. И, разбира се, за да покаже, че приема презрението й. Би могъл да запише видео, озаглавено „Как да накараш приятелката си да ти прости… отново“.
— Знам, знам — провлече като по сценарий. — Разкайвам се.