Още не проумявам как ме озари щастието да споделя живота си с теб.
Обичам те сега, както винаги съм те обичал, и съжалявам, че не мога да ти го кажа. Пиша това писмо с надеждата някак си да успееш да го прочетеш и с тъга, че наближава краят на една епоха. Това, скъпа моя, е последното ми писмо до теб. Знаеш какво ми казаха лекарите. През август няма да успея да отида в Блек Маунтин. И въпреки това искам да знаеш, че не се страхувам. Времето ми тук привършва и аз очаквам спокойно предстоящото. Не тъгувам. Изпълнен с умиротворение, броя дните с чувство на облекчение и благодарност, защото всеки изминал ден е един ден по-близо до мига, когато ще те видя отново.
Ти не си само моя съпруга, ти винаги си била моята голяма, истинска любов. Близо седемдесет и пет години ти осмисляше съществуването ми. Време е да се сбогувам и пред прага на това пътуване ми се струва, че разбирам защо останах без теб — за да осъзная колко си неповторима и докато скърбя, да проумея отново смисъла на любовта. Разбрах, че нашата раздяла е само временна. Взирам се в дълбините на Вселената и знам, че наближава часът да те прегърна отново. Ако има друг живот, ще се намерим, защото няма небесни селения без теб.“
Със замъглени от сълзите очи София видя как по лицето на Айра се изписва неземно спокойствие. Тя прибра бавно писмото в плика и внимателно го остави в ръката му. Лекарят вече стоеше пред вратата и София разбра, че е време да си вървят. Стана, Люк върна стола до стената и хвана ръката й. Айра отпусна глава върху възглавницата, отвори уста и задиша тежко и на пресекулки. София погледна лекаря, който бързаше към леглото му. Погледна за последно крехката фигура на стареца, и двамата с Люк излязоха в коридора, и най-сетне поеха към дома.
31.
Люк
Февруари отмина. До дипломирането на София оставаха няколко месеца. Раздялата на Люк и майка му с ранчото също наближаваше. Спечеленото от първите три състезания отсрочи с месец-два неизбежното, но в края на февруари майка му се обърна дискретно към съседите им, проучвайки дали искат да купят ранчото.
София започна да се тревожи за бъдещето си. От Денвърския художествен музей и от Нюйоркския музей за модерно изкуство нямаше никаква вест и тя се питаше дали ще се наложи да работи в закусвалнята на родителите си и да живее в детската си стая. Люк също не спеше нощем. Притесняваше се за бъдещето на майка си и се питаше как ще я издържа, докато си намери подходяща работа. И двамата обаче предпочитаха да не обсъждат бъдещето. Съсредоточаваха се в настоящето и търсеха утеха в сигурността, която им вдъхваха чувствата им един към друг. През март София идваше в ранчото в петък следобед и оставаше до неделя. Често се случваше да дойде още в сряда. Ако не валеше, по цели дни яздеха конете. София помагаше на Люк в работата, но понякога правеше компания и на майка му. Той винаги си бе представял живота така… но краят на този живот наближаваше и нищо не можеше да се направи.
Една вечер в средата на март, когато във въздуха се усещаше пролетта, Люк заведе София в клуб, където свиреше известен кънтри оркестър. Наблюдаваше я как държи бирата си, седнала срещу него до изподрасканата дървена маса, и потропва ритмично с крак.
— Ако продължаваш така — кимна към крака й, — ще си помисля, че музиката ти харесва.
— Наистина ми харесва!
Той се усмихна.
— Чувала ли си онзи виц? Какво става, когато пуснеш кънтри наопаки?
Тя отпи от бирата.
— Не съм го чувала.
— Съпругата, кучето и пикапът ти се връщат.
— Забавно — подсмихна се тя.
— Не се засмя.
— Не е чак толкова забавно.
Той се засмя.
— Разбирате ли се с Марша?
София прибра кичур коса зад ухото си.
— Отначало се чувствахме малко неловко, но сега всичко е почти постарому.
— Още ли излиза с Брайън?
— Не. Разбра, че й изневерява.
— Кога?
— Преди около две седмици.