Погледна го мълчаливо и поклати глава.
— Какво ще правиш в петък? — попита го София. — Не утре, а следващата седмица?
Беше четвъртък вечер. До дипломирането й оставаше само един месец и това бе първият — а вероятно и последният — път, когато Люк се озоваваше в клуб, заобиколен от кикотещи се студентки. Марша също беше тук. Поздрави Люк, но повече се интересуваше от тъмнокосото момче, което я придружаваше. Люк и София буквално крещяха, за да надвикат безпощадните тонколони в заведението.
— Не знам. Ще работя, предполагам — каза той. — Защо?
— Защото деканът на факултета, който ми е и съветник, ми връчи покана за търг. Ще разпродават картини и искам да отида.
Люк се приведе над масата.
— Картини ли каза?
— Говори се, че е невероятно събитие. Ще се проведе в конферентната зала на общината в Грийнсбъро. Организират го от „Сотбис“. Някакъв човек от Северна Каролина събрал първокласна колекция. Ще присъстват ценители на модерното изкуство от цял свят. Някои картини стрували цяло състояние.
— И ти искаш да отидеш?
— Ехо! Става дума за изкуство! Кога за последно тук се е провеждал търг с такива мащаби? Никога.
— Колко ще продължи?
— Нямам представа. Никога не съм била на търг, но знай, че ще отида. И е добре ти също да дойдеш. Иначе ще седя до съветника си, а той води друг професор от факултета, което означава, че през цялото време двамата ще си говорят. Тогава ще се ядосам и през уикенда ще остана в пансиона да се успокоя.
— Ако не те познавах, щях да реша, че ме заплашваш.
— Не те заплашвам… Просто те предупреждавам.
— Ако въпреки това откажа?
— Ще си навлечеш неприятности.
Той се усмихна.
— Щом е важно за теб, няма да го пропусна за нищо на света.
Люк се чудеше как не го е забелязал досега, но един ден откри, че все по-трудно се захваща с ежедневната работа в ранчото. Бе позанемарил задълженията си не защото бяха маловажни, а понеже му липсваше мотивация. Защо да сменя загнилите дъски на верандата на голямата къща? Защо да запълва ямата, образувала се до помпата за напояване? Защо да насипва чакъл по алеята, за да я подравни след зимата? Защо да прави каквото и да било, след като вече нямаше да живеят тук?
Предполагаше, че майка му не се чувства така, понеже притежава сила, каквато не е наследил, но когато сутринта отиде да нагледа стадото, нещо около къщата й привлече вниманието му и той спря Кон.
Майка му се гордееше с градината си. От малък помнеше как я подготвя за засяване през пролетта, как я плеви старателно през лятото и как в края на дългия ден бере зеленчуците. Сега обаче вместо прави спретнати лехи видя високи бурени.
— Така… да поговорим за петък. — София се претърколи в леглото и се обърна към него. — Имай предвид, че на търга ще се продават картини.
Дотогава оставаха само два дни и той се опита да демонстрира внимание.
— Да. Каза ми.
— Ще присъстват много богати хора. Важни личности.
— Добре.
— Исках да се уверя, че не смяташ да дойдеш с шапката и ботушите.
— Досетих се.
— Ще ти трябва костюм.
— Имам костюм. Хубав е.
— Имаш костюм? — повдигна вежди тя.
— Защо се изненадваш?
— Защото не мога да си те представя в костюми. Виждала съм те само с джинси.
— Не е вярно — намигна й. — Сега не съм с джинси.
— Съсредоточи се! — скастри го тя. — Не говоря за това!
Той се засмя.
— Преди две години си купих костюм. И вратовръзка, риза и обувки, ако искаш да знаеш. Поканиха ме на сватба.
— Нека позная… Тогава го облече за пръв и последен път?
— Не — поклати глава Люк. — Носих го още веднъж.
— На друга сватба?
— Не. На погребение. Почина приятелка на мама.
— Това беше второто ми предположение. — София скочи от леглото, грабна завивката и се уви с нея. — Искам да го видя. В дрешника ли е?
— На закачалката вдясно — посочи той, възхищавайки се на извивките й под импровизираната тога.
Тя отвори вратата и извади костюма. Огледа го и кимна.
— Прав си. Хубав е.
— Пак си изненадана.
Вдигнала закачалката с костюма, София се обърна към него.