— Странно ли е?
На сутринта София се върна в пансиона, а Люк отиде да нагледа стадото. Уговориха се на другия ден да дойде да я вземе. Когато се прибра по-късно следобед обаче, тя го чакаше на верандата. Държеше вестник и изглеждаше разтревожена.
— Какво има? — попита я.
— Пише за Айра. Айра Левинсън.
Отне му секунда да си спомни името.
— Старецът в колата, когото спасихме?
Тя му подаде вестника.
— Прочети.
Той видя, че в заглавието на статията се споменава утрешният търг. Сбърчи учудено чело.
— Но тя е за търга!
— Колекцията е на Айра — обясни София.
Статията съдържаше по-малко лична информация, отколкото очакваше, но все пак ставаше дума за магазина на Айра. Бяха посочили и датата, когато се оженили с Рут. Споменаваха, че тя била учителка и как започнали да колекционират модерно изкуство няколко години след края на Втората световна война. Нямали деца.
Останалата част от статията бе посветена на търга и на картините, които щяха да се продават, и не му говореше почти нищо. Статията обаче завършваше с изречение, което го стъписа.
Свела очи, София прошепна:
— Починал е в болницата в деня, след като го намерихме.
Люк вдигна поглед към небето и затвори очи за миг. Не знаеше какво да каже.
— Ние го видяхме последни. Не го пише, но знам, че е така. Съпругата му е починала, няма деца, живеел е усамотено. Тъжно ми е, че е умрял сам. Защото…
Тя замълча и Люк я прегърна, спомнил си писмото на Айра до съпругата му.
— Знам защо — каза й. — Защото натъжава и мен.
32.
София
В деня на търга София тъкмо си слагаше обиците, когато видя пикапа на Люк да спира пред пансиона. Преди два дни му се присмя, че има само един костюм, но всъщност тя имаше само два — с поли до коленете и сака в тон, купени, за да се яви на интервютата стилно и професионално облечена. Тогава се притесняваше, че два костюма няма да са й достатъчни за всички интервюта. Което я накара да си припомни поговорката: „Човек предполага, Господ разполага“.
В крайна сметка облече и двата костюма по веднъж и толкова. Понеже беше видяла, че костюмът на Люк е тъмен, предпочете по-светлия. Въпреки първоначалния ентусиазъм сега се двоумеше дали да отидат на търга. Откритието, че колекцията е на Айра, някак си придаваше по-личен смисъл на събитието и тя се опасяваше, че всяка картина ще й припомня как четеше писмото му в болницата. Да не отиде обаче й се струваше неуважително, защото колекцията очевидно бе означавала много за него и за съпругата му. Изпълнена със съмнения, тя излезе от стаята и слезе долу.
Люк я чакаше във фоайето.
— Готова ли си?
— Да речем… — отвърна колебливо тя. — Сега е различно.
— Знам. Почти цяла нощ мислих за Айра.
— И аз.
Той се усмихна изморено.
— Изглеждаш страхотно, между другото!
— И ти — каза искрено тя. — Но… Защо имам чувството, че отиваме на погребение.
— В известен смисъл е така.
Влязоха в една от обширните конферентни зали в общинския център. В далечния й край бяха издигнали подиум, заобиколен от завеси от трите страни. Вдясно имаше две дълги маси с по десет телефона. От другата страна беше катедрата за водещия на търга. Над импровизираната сцена имаше голям екран, а отпред — празен триножник. Около триста стола бяха подредени така, че всички присъстващи да виждат добре картините.
Залата беше препълнена, но повечето места не бяха заети. Хората сновяха из залата и разглеждаха репродукциите на най-ценните произведения на изкуството, изложени на триножници край стените с информация за художника, цени на творбите му, продадени на други търгове, и приблизителна стойност на картината. Други посетители се тълпяха край четирите подиума от двете страни на входа, върху които бяха подредени каталози, описващи цялата колекция.
София обикаляше из залата, следвана от Люк, и се оглеждаше смаяно. Не само защото всичките тези картини принадлежаха на Айра, а и заради самата колекция. Имаше творби на Пикасо и Уорхол, на Джоунс и Полък, на Раушенберг и Де Кунинг. За някои дори не беше чувала. Слуховете за стойността на колекцията не бяха преувеличени. Някои приблизителни цени я караха да ахва, но следващите картини се оказваха още по-скъпи. През цялото време се опитваше да свърже видяното с Айра — милия старец, писал само за любовта, която продължава да изпитва към съпругата си.