Люк явно си мислеше същото, защото я хвана за ръката и прошепна:
— В писмото му не пишеше нищо за това.
— Може би не е било важно за него — отвърна с приглушен глас тя. — Но как е възможно? — Той не отговори и тя стисна ръката му. — Иска ми се да му бяхме помогнали повече.
— Не знам дали бихме могли.
— И все пак…
Сините му очи потърсиха нейните.
— Ти му прочете писмото. Той поиска така. Мисля, че затова е трябвало да го намерим ние. Кой друг би го потърсил в болницата?
Помолиха присъстващите да заемат местата си и двамата седнаха на последния ред. Не виждаха добре триножника и София се разочарова. Щеше да е чудесно да види картините отблизо, но знаеше, че отпред сядат потенциалните купувачи. Щеше да се почувства неловко някой да я потупа по рамото и да я помоли да се премести. След няколко минути мъже и жени в костюми заеха местата си до масите с телефони. Лампите в залата засветиха по-слабо, а прожекторите се насочиха към подиума.
София огледа присъстващите и забеляза двамата си професори по история на изкуството. Когато стрелките на часовника наближиха един, залата притихна. Приглушеният шепот стихна съвсем, щом беловлас джентълмен в изискан костюм се качи на подиума. Разтвори папката, която държеше, и бръкна в предния джоб на сакото да извади очилата си за четене. Сложи си ги и намести листовете в папката.
— Дами и господа, благодаря ви, че дойдохте на търга на изключителната колекция на Айра и Рут Левинсън. Както знаете, нашата компания обикновено провежда търгове само на своя територия, но в случая с господин Левинсън нямахме избор. Нетрадиционно е и това, че подробностите около днешния търг останаха донякъде неизяснени. Сега ще ви обясня правилата на търга. Всички столове са номерирани и…
Той продължи да описва как ще протече търгът, но София престана да го слуша. Смътно долавяше имената на посетителите — уредникът на музея „Уитни“, на Нюйоркския музей за модерно изкуство, на „Тейт“ и мнозина други от десетки градове отвъд океана. Предположи, че повечето хора в залата са или представители на частни колекционери, или на галерии, несъмнено очакващи да се сдобият с ценно произведение на изкуството.
След като изясни правилата на търга и отправи благодарности към различни институции, беловласият джентълмен отново насочи вниманието си към публиката:
— Сега ви представям Хауи Сандърс, адвокатът на Айра Левинсън, който иска да се обърне към вас.
Към подиума бавно тръгна попрегърбен възрастен мъж; вълненият му костюм висеше на костеливото му тяло. Той застана до водещия търга, прочисти гърло и заговори с удивително жизнен и ясен глас:
— Тук ни е събрал забележителен случай. Необичайно е колекция с такъв мащаб и значимост да остане незабелязана толкова дълги години. Допреди шест години малцина в тази зала са подозирали за съществуването й. Обстоятелствата около събирането й бяха описани в статия и признавам, че дори аз, адвокат на Айра Левинсън от четирийсет години, останах смаян от културната стойност на колекцията. — Той замълча, погледна публиката и продължи: — Но не затова съм тук. Тук съм, защото Айра постави много стриктни изисквания за търга и ме помоли да ви кажа няколко думи. Признавам, че това е нещо, което не приех да изпълня охотно. В съдебната зала и в кантората се чувствам в свои води, ала рядко се налага да се обръщам към аудитория, състояща се предимно от хора, натоварени с отговорността да осигурят конкретно произведение на изкуството на клиент или на институция на цена, която удивлява дори мен. Моят приятел Айра обаче ме помоли и аз се съгласих. — Присъстващите се усмихнаха снизходително. — Какво да ви кажа за Айра? Колко добър, честен и деликатен човек беше? Колко обожаваше съпругата си? Или да ви разкажа за бизнеса му и каква тиха мъдрост излъчваше? Задавах си тези въпроси, питайки се какво би искал Айра да ви кажа. Какво би казал той, ако стоеше пред вас. Според мен Айра би искал да чуете следното: „Единственото ми желание е да разберете“. — Замълча, за да им даде възможност да осмислят думите му, преди да продължи: — Открих един прекрасен цитат. Приписват го на Пабло Пикасо и както повечето вероятно осъзнавате, той е единственият неамерикански художник, чиито творби са включени в днешния търг. Преди години Пикасо казал: „Всички знаем, че изкуството не е истина. Изкуството е лъжа, която ни помага да прозрем истината, или поне истината, която сме способни да разберем“. — Той погледна публиката. — „Изкуството е лъжа, която ни помага да прозрем истината, или поне истината, която сме способни да разберем“ — повтори. — Искам да помислите над тези думи. — Огледа множеството, взирайки се във вперените в него очи. — Те ми се струват проницателни в много отношения. Очевидно засягат начина, по който възприемате изкуството, изложено тук днес. Размишлявайки обаче, започнах да се питам дали Пикасо е говорел само за изкуството, или ни е карал да осмислим и живота си през тази призма. Какво иска да каже Пикасо? Според мен той е искал да каже, че нашата действителност е плод на възприятията ни, а нещо е добро или лошо само защото ние — вие и аз — го възприемаме като такова, съдейки от опита си. Пикасо обаче го нарича лъжа. С други думи, нашите мнения, мисли и чувства — всичко, което преживяваме — не бива да ни определя вечно. Някои сигурно вече си мислят, че се отклонявам в морални категории, а останалите смятат, че старецът съвсем е изпуснал нишката… — Слушателите се засмяха отново. — Ала знайте, че Айра щеше да хареса цитата. Той вярваше в доброто и злото, в правилното и неправилното, в любовта и омразата. Бе израснал в свят, във времена, изпълнени с разрушение и омраза, но не се поддаде и не позволи те да определят човешката му същност. Затова искам този търг да бъде посветен на всичко, което той намираше за важно. И най-вече искам да разберете.